Понятието „съпричиняване“
🔷 Адвокат Ивелин Йорданов
✅ Професионални правни услуги от адвокат с над 10 години опит.
✅ Процесуално представителство, консултации, изготвяне на документи.
📍 Варна | Работя и с клиенти от цялата страна
📞 0876 196 193 | ✉️ pravenanaliz@abv.bg
Моля, имайте предвид, че кантората не предоставя безплатни консултации.
Общият принцип на съпричиняване е уреден в чл. 51, ал. 2 ЗЗД, но подобни правила съществуват и в други закони, напр. в Кодекса на труда спрямо имуществената отговорност на работодателя – чл. 201, ал. 2 КТ предвижда, че отговорността на работодателя може да се намали, когато:
1. пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност;
2. при работа от разстояние пострадалият не е спазил предписаните му правила и норми за здравословни и безопасни условия на труд.
И така, съгласно чл. 51 от Закона за задълженията и договорите, обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. То може да бъде платимо еднократно или периодически.
Ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали.
Съпричиняването никога не проявява действие самостоятелно, а само заедно с извършено непозволено увреждане. Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице, когато със свое противоправно поведение пострадалият е създал предпоставки за настъпване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил настъпването им.
Още в ТР № 88/ 1962 г. на ОСГК на ВС, е обяснено, че за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не е необходимо увреденият да е допринесъл виновно за настъпването на вредите, а е достатъчно наличието на причинна връзка между неговото действие или бездействие и вредоносния резултат.
И в Постановление № 17/ 1963 г. на Пленума на ВС, се казва, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане може да се намали, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. В случая е от значение наличието на причинната връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и на вина.
Затова, когато малолетно дете или невменяемо лице допринесе за настъпването на резултата, съобразно с обстоятелствата на случая следва да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, независимо от това, че такова лице не може да действа виновно.
В това Постановление е отбелязано също, че приносът изисква пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. Приносът следва да бъде доказан по категоричен начин от страната, която е направила възражение за съпричиняване, при условията на пълно главно доказване, а не да е предполагаем, т.е. вредоносният резултат да е негово пряко следствие. Така се приема и в редица по – актуални решения на ВКС № 206/ 2010 г., № 154/ 2011 г., № 64/ 2019 г. и др.
Възражението за съпричиняване
трябва да е конкретизирано чрез посочване на фактически обстоятелства относно действията на пострадалия, които са в причинна връзка и са допринесли за увреждането.
Надлежно възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД в първоинстанционното производство може да бъде направено и след изтичане на срока за отговор на исковата молба, ако е налице хипотезата на чл. 147, т. 1 ГПК (до приключване на съдебното дирене страните могат да твърдят нови обстоятелства и да посочват и представят нови доказателства само ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят своевременно) по отношение на обстоятелствата, на които се основава възражението (реш. № 50052/ 2023 г., ВКС).
Примери за съпричиняване, респективно за липса на такова
В случаите, при които пострадалият е пътувал в лек автомобил, без да ползва предпазен колан, това обстоятелство не обуславя само по себе си приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Намаляване на обезщетението за вреди ще е допустимо само при наличието на категорични доказателства, че вредите не биха били настъпили, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан.
Това е така, защото за да е налице принос на пострадалия, е необходимо не само извършените от него действия или въздържането от такива действия да нарушават предписаните от ЗДвП и ППЗДвП правила за поведение, но и нарушенията, както се посочи, да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е тяхно следствие. Принос за настъпване на увреждането ще е налице, когато пострадалото лице със своето поведение е създало предпоставки за настъпване на вредите, или е допринесло за механизма на увреждането.
От нормалната житейска логика не следва извод, че като излиза по тъмно, или при дъжд, и като се придвижва по улица, която не е в състояние за безопасно за придвижване, пешеходецът не проявява дължима грижа за здравето и телесната си неприкосновеност. Ето защо не може да се направи извод, че увреждането на ищеца е обусловено и е в причинна връзка с поведението на последния, поради което размерът на дължимото обезщетение не може да се намали на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД (реш. № 50073/ 2023 г., ВКС).
Особен случай на съпричиняване е налице, когато пострадалият се качи в автомобил с водач, за когото знае, че е употребил алкохол и по този начин е поел риска да бъде увреден при евентуално автопроизшествие (реш. № 142/ 2015 г., ВКС).
Обезщетението при съпричиняване
Налице е установена практика на Върховния касационен съд, напр. обективирана в реш. № 130/ 2023 г., според която при определяне на степента на приноса съдът е длъжен да съпостави тежестта на нарушението на деликвента с действията на увредения и да извърши преценка за поведението на всеки от участниците в пътнотранспортното произшествие. Съдът трябва да отчита поведението на пострадалия, всички негови действия и допуснати от него нарушения на правилата за движение по пътищата. След съпоставяне на поведението и действията на всички участници в съответното ПТП и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, съдът следва да определи конкретния принос за причиняване на съответното ПТП на всеки един от участниците и да разпредели отговорността за причиняването на деликта.
В ТР № 1/ 2022 г. на ОСГТК на ВКС е конкретизирано, че при прилагане разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт не е ограничена от заявената претенция, но не може да се присъди сума, надхвърляща поисканата в петитума на исковата молба.
Също така, при постановяване на решението съдът е длъжен да вземе предвид и фактите, от значение за размера на вредите, настъпили след предявяване на иска (чл. 235, ал. 3 ГПК), тъй като продължаващите в хода на процеса болки и страдания не са ново правопораждащо основание.
Ако темата Ви засяга лично и търсите адвокат, не се колебайте да се свържете с мен!
Използвани източници:
- Закон за задълженията и договорите;
- Практика на ВКС – https://www.vks.bg/search.html.