pravenanaliz.eu

🔷 Адвокат Ивелин Йорданов

✅ Професионални правни услуги от адвокат с над 10 години опит.
✅ Процесуално представителство, консултации, изготвяне на документи.

📍 Варна | Работя и с клиенти от цялата страна
📞 0876 196 193 | ✉️ pravenanaliz@abv.bg

Моля, имайте предвид, че кантората не предоставя безплатни консултации.

Клеветата по чл. 147, ал. 1 от Наказателния кодекс, може да бъде осъществена по два начина – разгласяване на позорни обстоятелства за другиго или приписване на престъпление, извършено от другиго.

Според някои съдебни състави твърденията в тъжбата се преценяват на първо място дали не представляват престъпление и едва след отрицателен отговор на този въпрос, е възможно да се отнесат към категорията на позорящите обстоятелства.

А в разпореждането си съдията – докладчик е длъжен да квалифицира правилно твърденията в тъжбата, което е от значение за организиране на защитата на подсъдимите, които в зависимост от съответната алтернатива могат да искат събиране на различни доказателства. Същото в пълна мяра се отнася и до частния тъжител, който трябва да бъде напътен какво точно трябва да докаже с оглед на твърденията си. Например, при обвинение за клевета във формата на приписване на престъпление, защитата може да бъде осъществена в пълнота при представяне на чисто свидетелство за съдимост. За алтернативната форма на клевета изискванията биха били други.

Същността на „позорното обстоятелство“ по смисъла на чл. 147, ал. 1 от НК 

За да се приеме осъществяване на тази хипотеза на закона – разгласяване на позорно обстоятелство, то следва да е налице твърдение за съществуването на определен факт (от миналото или настоящето на пострадалия, прояви от личния живот, служебния или обществения на пострадалия и пр.), свързан от дееца с личността на пострадалия, който е от естество да накърни неговото добро име в обществото.

Възможно е позорното обстоятелство да отразява определени качества на пострадалия (напр. пиянство, наркомания или напр. венерическо заболяване и пр.). Същностното е, че за субсумирането на стореното под първата алтернатива на чл. 147, ал. 1 от НК, е необходимо разгласяването на конкретни обстоятелства, респ. прояви на засегнатия, а не просто вменяване на определени неконкретизирани отрицателни качества или отрицателни оценки, съждения, епитети и т. н. Така в Решение № 87/ 1971 г. на ВС е посочено, че се изисква инкриминираното твърдение да е „с конкретизирано съдържание по смисъл, да носи информация за конкретно обстоятелство, факт, време, място, лице, процес, а не да са изложени абстрактно“. По аргумент за противното, несъставомерни са интерпретациите, направени от неволно чути реплики, отправени в неясен контекст, а така също и „съждения, умозаключения, мнения и предположения които не са поставени в отношение с конкретни факти и деяния на дадено лице“ – Решение № 210/ 2013 г. на ВКС.

В практиката си пък ЕСПЧ прави ясно разграничение между факти и мнения, които съдържат преценка. Така например по делото „Лингенс срещу Австрия“ от 8 юли 1986 г. се приема, че е нужно „да се направи грижливо разграничение между фактите и оценъчните съждения. Съществуването на факти може да бъде установено, докато истинността на оценъчни съждения не се поддава на доказване…Доказването на истинността на оценъчните съждения е неизпълнимо и нарушава самата свобода на мнение, която е основна част от правото, гарантирано от чл. 10 от Конвенцията“. В подобен смисъл са и решенията по делото Обзървър и Гардиън срещу Великобритания, Райчинов срещу България. Обобщено казано, както се приема и в практиката на ВКС и реш. № 299/ 2012 г. – „начинът на мислене не може да се криминализира, тъй като резултатите от него не са еднозначни и не подлежат на доказване“.

Съгласно чл. 147 ал. 2 от НК, деецът не се наказва, ако се докаже истинността на разгласените обстоятелства или на приписаните престъпления.

Следователно, когато изявлението съдържа позорящо твърдение, съдът следва да провери не само дали то е достатъчно конкретно и обективно позорно, но и дали събраните доказателства установяват неговата истинност.

Според новелата на чл. 146, ал. 2 НК, ако обиденият е отвърнал веднага с обида, съдът може да освободи както подсъдимия, така и тъжителя от наказание.

Подобна разпоредба в НК относно клеветата не съществува, поради което институтът на реторсията не може да намери приложение по отношение на престъплението клевета.

Искане на тъжителя подсъдимото лице да бъде осъдено за извършено от него престъпление на друга дата, различна от тази, посочена в тъжбата, е искане за осъждането му по непредявено обвинение.

Но от друга страна, съобразно обвързващите указания на Тълкувателно решение № 34/ 1990 г., ОСНК, съдебната практика приема, че поправка на тъжбата е допустима както до изтичане на преклузивния шестмесечен срок по чл. 81, ал. 3 от НПК, така и след изтичането му, ако съдът констатира, че се касае до фактическа или техническа грешка. В цитираното ТР Върховният съд обвързва допустимостта на поправка на тъжбата с отправено от частния тъжител искане за това. Същото решение аргументира допустимостта на процедурата за поправка, черпеща основание от обстоятелството, че по наказателните дела от частен характер не се извършва предварително разследване, а това прехвърля към съдебното производство изясняването на възникнали спорни въпроси по възражения и искания на страните и служебно констатирани от съда.

Защитата на репутацията като основание за ограничения на правото на свободата на изразяване

Съгласно чл. 10 от Европейската конвенция за правата на човека,

1. Βсеки има право на свобода на изразяването на мнения. Това право включва свободата на всеки да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти и независимо от държавните граници. Този член не забранява държавите да подлагат на разрешителен режим радио- и телевизионните компании и производителите на кинематографична продукция.

2. Упражняването на тези свободи, доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност и на териториалната цялост, за предотвратяването на безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или правата на другите, за предотвратяване разкриването на информация, получена доверително, или за гарантиране авторитета и безпристрастността на правосъдието.

Така, тази норма позволява правото на свобода на изразяване да бъде ограничено за постигането на изрично определени цели, една от които е защита на репутацията или правата на другите. ЕКПЧ не гарантира изрично правото на репутация като отделно човешко право.

Но в някои дела след 2004 г. Европейският съд по правата на човека приема, че това право е част от правото на зачитане на личния и семейния живот, гарантирано от чл. 8 от Конвенцията. Например по делото Радио Франция срещу Франция от 30.03.2004 г., което се отнася до осъждането на редактор и журналист от радиото да заплатят наказателна глоба за клевета заради многократното разгласяване на информация, че лице, конкретно назовано от журналистите, е контролирало депортирането на хиляди френски и чужди евреи по време на Втората световна война, ЕСПЧ отбелязва, че „правото на защита на репутацията е едно от правата, гарантирани от чл. 8 на Конвенцията като един от елементите на зачитане на личния живот“.

ЕСПЧ също изразява становище, че националните съдии са задължени да защитят репутацията на човек, когато тя е неоснователно засегната. В решението си по делото Кумпене и Мазере срещу Румъния, което се отнася до осъждането на журналисти за оклеветяване на бивш заместник – кмет и юрисконсулта на община, ЕСПЧ подчертава, че държавата е задължена да приеме позитивни мерки за зачитане на личния живот. По този начин европейските съдии възприемат, че вредата, която недобросъвестните медии причиняват на доброто име на човек, изисква от националните съдии да защитят ищците, въпреки че това води неминуемо до вмешателство в свободата на изразяване.

Така, въпреки че всеки има право да търси, получава и разпространява информация, то тези права не могат да се използват за накърняване на други защитени от правото ценности, сред които са също доброто име и търговската репутация на конкретно юридическо лице. Тук разбира се става въпрос за обезщетение за неимуществени вреди за клеветнически твърдения, но по реда на чл. 45 ЗЗД.

Макар че към момента тълк. д. № 1/ 2023 г. по описа на ОСГТНК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, за постановяване на съвместно тълкувателно постановление на ВКС и ВАС по въпроса „Допуска ли обективното ни материално право присъждане обезщетение за неимуществени вреди в полза на юридическите лица?“ е все още висящо, има изобилна съдебна практика, според която юридическите лица могат да търпят неимуществени вреди, както и да претендират обезщетение за репарирането им.

В този смисъл е практиката на ВКС, обективирана в: Решение № 206/26.03.2019 г. по гр. д. № 4762/2017 г. на ВКС, III ГО; Решение № 274/18.03.2019 г. по гр. д. № 5120/2017 г. на ВКС, IV ГО; Решение № 29/10.03.2020 г. по гр. д. № 1690/2019 г. на ВКС, IV ГО; Решение № 16/02.03.2021 г. по гр. д. № 1914/2020 г. на ВКС, IV ГО.В Решение № 206/26.03.2019 г. по гр. д. № 4762/2017 г. на ВКС, III ГО, съдът приема, че: Юридическите лица търпят морални вреди и могат да претендират, съответно да им бъдат присъждани, обезщетения за същите. Несъмнено това касае всички юридически лица без оглед на техния вид – търговци, юридически лица с нестопанска цел, религиозни институции и т. н., както и без оглед на това дали имат членове или не. Изключването на който и да било вид юридически лица от този кръг субекти би представлявало недопустим дискриминационен подход.

В подкрепа на изложеното до тук следва да се акцентира и на обстоятелството, че такова тълкуване на закона съответства както на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и Хартата на основните права на ЕС, така и на практиката на европейските съдилища.

ЕСПЧ приема, че за да бъдат ефективно гарантирани правата по КЗПЧОС, в полза на юридическите лица също следва да се присъжда парично обезщетение за неимуществени вреди. Неимуществените вреди, претърпени от такива дружества, могат да имат основания, които са повече или по – малко обективни или субективни. Съдът приема, че сред тези основания следва да се държи сметка за репутацията на дружеството, несигурността при взимането на решения, разрива в управлението на дружеството /за изчисляването на последствията от който няма точен метод/ и макар и в по – малка степен, на причинените на членовете на управителните органи тревоги и безпокойство.

Това твърдение се подкрепя от решението на ЕСПЧ по казуса Comingersoll S. A. v. Portugal… В практиката на СЕС също могат да бъдат посочени примери в тази връзка. Така съдът осъжда ЕК да плати на корабостроително дружество обезщетение за неимуществени вреди, претърпени поради публикуването в Официален вестник на ЕС на подвеждаща информация, засягаща по – специално доброто име и реномето на компанията – в решението си по дело Т-88/ 09 от 8.11.2011 по казуса Idromacchine Srl v. E. C. СЕС по ясен и категоричен начин се произнася в подкрепа на правото на юридическите лица да получават обезщетение за неимуществени вреди… Примери в тази насока са произнасянията по делата Свидетелите на Й. в М. срещу Русия (№ 302/ 02,10 юни 2010 г.), А. Е срещу Франция (№ 39288/ 98, ЕСHR 2001-VIII), Партия на свободата и демокрацията срещу Турция |GC| (№ 23885/ 94, ECHR 1999-VIII), С. синод на Българската православна църква (митрополит И.) и др. срещу България (№ 412/ 03 и № 35677/ 04), Висш духовен съвет на мюсюлманската общност срещу България (№ 39023/97), М. църква на Б. и други срещу М. (№ 45701/ 99), ECHR 2001-X., Religionsgemeinschaft der Zeugen Jehovas и други срещу А. (№ 40825/98), Savez crkava „Rije и ћi vota“ and Others v. Croatia (№ 7798/ 08), А. срещу Турция (№ 4149/ 04 и № 41029/ 04).

В продължение на горното, да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 80 от НПК пострадал от престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия може да бъде единствено и само физическо лице.

В този смисъл е и константната съдебната практика. При осъществяване на задълженията си като управител на дадено търговско дружеството, физическото лице, което е управомощено за това, представлява същото, съобразно разпоредбата на чл. 141, ал. 2 от ТЗ, но в правния мир субекта в правоотношението е юридическото лице. В НПК не е предвидена процесуална възможност юридическо лице – търговско дружество, чрез управителя си, да се приема като физическо лице в наказателния процес. Съдът може да бъде сезиран с тъжба за извършено престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия, единствено и само от пострадалото физическо лице, а при наличие на пълномощие и от упълномощено от него лице. Депозирането на тъжба от търговско дружество, чрез неговия представител (управител) е процесуално недопустимо и същата следва да бъде върната.

В хода на едно такова наказателно дело от частен характер, обикновено съдът с разпореждане ще даде указания на частния тъжител да уточни тъжбата си, като посочи дали я предявява и в качеството си на физическо лице и ако предявява същата и в това си качество да посочи конкретните клеветнически твърдения, които счита че са отправени срещу него в качеството му на физическо лице, а не юридическо лице или търговец.

Ако темата Ви засяга лично и търсите адвокат, не се колебайте да се свържете с мен!

За мен

Използвани източници:

• Наказателен кодекс;
• Наказателно – процесуален кодекс;
• Практика на ВКС – https://www.vks.bg/search.html.

*Изображението към настоящата статия е илюстративно и е създадено с помощта на изкуствен интелект (AI).