pravenanaliz.eu

„Престъпността не се бори чрез Наказателния кодекс“

                      – проф. Пламен Панайотов

Предвидено е отпадане на наказанието „доживотен затвор без замяна“ като несъвместимо с чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи, съгласно който никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание. В редица европейски държави не съществува подобно наказание. Така един извършител на изключително тежко престъпление ще може да получи шанс за ресоциализация, с други думи надежда за живот на свобода.

Наказанието доживотен затвор без замяна изключва възможността за преразглеждане на наложеното наказание на по-късен етап от постановяване на присъдата, като преклудира възможността за последваща преценка относно постигане целите на наказанието спрямо дееца (реш. 423/ 2016 г., ВКС).

Назад във времето, на 23 декември 1998 г. Народното събрание отменя смъртното наказание и го заменя с ново наказание според Наказателния кодекс – доживотен затвор без замяна.

Съобразно чл. 38, ал. 1 от Наказателния кодекс, наказанието доживотен затвор без замяна се налага само ако конкретно извършеното престъпление е изключително тежко и посочените в чл. 36 цели (а именно 1. да се поправи и превъзпита осъденият към спазване законите и добрите нрави, 2. да се въздействува предупредително върху него и да му се отнеме възможността да върши други престъпления и 3. да се въздействува възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото), не могат да бъдат постигнати чрез по-леко наказание.

А ал. 2 регламентира лицата спрямо които не може да се наложи –

• на лице, което по време на извършване на престъплението не е навършило двадесет години, а по отношение на военнослужещите, както и във военно време – осемнадесет години;
• на жена, която се е намирала в състояние на бременност по време на извършване на престъплението или на постановяване на присъдата.

За да се определи едно престъпление като изключително тежко, разяснява Върховния касационен съд в реш. № 101/ 2019 г.,

следва да се установи, че освен всички признаци на престъпния състав, то разкрива особено висока степен на обществена опасност, надхвърляща значително тази на обикновените случаи на същото престъпление, което налага изолиране на дееца до края на живота му. Изключително високата обществена опасност се определя от начина, характера, средствата, с които е осъществено деянието, причинените с него вреди и настъпилите общественоопасни последици. Многобройността на квалифициращите признаци на престъплението, обемът на засегнатите правно защитени блага, обществения резонанс на престъплението, характеристичните данни за дееца, също могат да придадат изключителност на тежкото престъпление.

От своя страна, изключителността на обществената опасност на извършеното деяние се разкрива от установените по делото преобладаващи отегчаващи отговорността обстоятелства или изключителни отегчаващи обстоятелства, заради което конкретният случай съществено и радикално укоримо се отличава от обичайно извършваните от този вид престъпления, а съчетаването им с негативния облик на личността на дееца предпоставят категоричен и несъмнен извод за липсата на поправително и предупредително въздействие върху него с друго наказание (ТР № 2/ 2015 г., ОСНК ВКС).

Предвидено е, че това наказание може да се наложи за престъпления против републиката (напр. шпионство), за квалифицирани случаи на убийство (по начин или със средства, опасни за живота на мнозина, по особено мъчителен начин за убития или с особена жестокост; представляващо опасен рецидив или осъществено от лице, извършило друго умишлено убийство и др.), при грабеж (в особено големи размери, ако деецът е бил въоръжен и др.), изнудване придружено с тежка или средна телесна повреда, от която е последвала смърт и т.н. А единствено президентът може чрез помилване да опрости или замени доживотния затвор без замяна (чл. 74 НК). Относно произнасянето на Европейския съд по правата на човека по въпроса с помилването, вж. поместени по – долу извадки от негови решения.

Когато в особената част на този кодекс е предвидена възможност за извършеното престъпление да бъде наложено едно измежду две или повече наказания и съдът определи като най-подходящо по вид наказанието доживотен затвор без замяна, не го налага (чл. 57, ал. 1 вр. чл. 58а, ал. 2 НК).

Така тази поощрителната норма се прилага в случаите, когато доживотният затвор без замяна е предвиден като алтернативна санкция. И когато от обстоятелствата по делото съдът прецени за най-подходящо наказанието доживотен затвор без замяна, той не го налага, а преминава към следващото по-леко наказание от алтернативно посочените за конкретния престъпен състав – доживотен затвор или лишаване от свобода. На практика при алтернативна санкция от три наказания: доживотен затвор без замяна, доживотен затвор и лишаване от свобода, съдът не може да наложи най-тежкото от тях (доживотен затвор без замяна), защото има забрана за това,  и определя следващото по-леко наказание от посочените алтернативи.

Практиката на ЕСПЧ, когато съдът установява нарушение на чл. 3 от ЕКПЧ

В актуалната практика на ЕСПЧ наказанието доживотен затвор без право на замяна, в случаите когато националното законодателство не предвижда механизъм или възможност за преразглеждане на присъдата се определя като несъвместимо с изискванията на чл. 3 от ЕКЗПЧОС, която несъвместимост възниква още в момента на налагане на доживотната присъда, а не на по-късен етап от лишаването от свобода. Напр. на тази основа ВКС в реш. № 423/ 2016 г., определя явната несправедливост на наказанието доживотен затвор без право на замяна, като касационната инстанция намира, че адекватно на извършеното от подсъдимия деяние, предвид изключителната му тежест, се явява наказанието доживотен затвор, като намалява наложеното на подсъдимия наказание от доживотен затвор без право на замяна на доживотен затвор.

В решението по делото Винтер и други срещу Обединеното Кралство. /Решение на Голямата камера от 13.07.2013 г./ , Голямата камара, преглеждайки съответните съображения, произтичащи от съдебната практика на Съда и от неотдавнашните сравнителни и международни правни тенденции по отношение на присъди за доживотен затвор (пак там, § § 104-18), заявява, че присъда от доживотен затвор може да остане съвместима с чл. 3 от Конвенцията, единствено ако съществува перспектива за освобождаване и възможност за преразглеждане (пак там, § § 109-10), защото не може да се задържи затворник, освен ако няма легитимни пенологически основания (наказание, възпиране, публична защита и поправяне) за лишаване от свобода и хвърляне в затвора. Голямата Камара отбелязва по-конкретно, че балансът между тези мотивирания за изпращане в затвора не е по необходимост статичен и може да се промени в хода на присъдата. Това, което може да е първично основание за лишаване от свобода в началото на дадена присъда, може да престане да е такова след продължителен период на излежаване на тази присъда. Ако затворник е изпратен в затвора без никаква перспектива за освобождаване и без възможност за преразглеждане на доживотната му присъда, съществува риск той никога да не е в състояние да изкупи вината за извършеното от него нарушение: каквото и да направи в затвора, обаче, колкото и изключителен да е напредъкът му по отношение на поправянето му, наложеното му наказание остава фиксирано и не подлежи на преразглеждане (пак там, § § 111-12). Голямата камара следователно заявява, че би било несъвместимо с човешкото достойнство – заложено в самата същност на системата на Конвенцията – насилствено да се лиши лице от свободата му, без да се стреми към поправяне и да му се предостави възможност един ден да си възвърне свободата (пак там, § 113).

Актуално този въпрос засяга и решението по делото Харакчиев и Толумов срещу България от 8.07.2014 г., в което налагането на наказание доживотен затвор без право на замяна също е прието за нарушение по чл. 3 от Конвенцията.

За целите на чл. 3 е достатъчно една доживотна присъда да подлежи на намаляване de jure и de facto (Kafkaris v. Cyprus, № 21906/ 2004, § 98, ЕСПЧ 2008). В този смисъл, когато националното право дава възможност за преразглеждане на доживотната присъда за целите на нейната замяна, облекчаване, прекратяване или условно освобождаване на затворника, независимо от извънсъдебното естество на предвидения процесуален ред, това е достатъчно, за да се удовлетворят изискванията на чл. 3 (пак там, § 103).

Делото Ласло Мьогор /Laszlo Magyar/срещу Унгария – Решение 20 май 2014 г. по жалба № 73593/ 10 г. – Съдът установява нарушение на чл.3 от ЕКПЧ заради наложената на жалбоподателя присъда доживотен затвор без замяна с единствена възможност за промяна чрез помилване. Според съда обаче процедурата по помилването не отчита евентуалната промяна в поведението на лишения от свобода и наличието на прогрес по пътя на поправянето, което означава, че липсва задължение за преценка дали продължаващото задържане на осъдения е оправдано от легитимни пенологични основания.

Petukhov v. Ukraine реш. от 12.03.2019 г. – Съдът приема, че е имало нарушение на член 3 от Конвенцията, тъй като жалбоподателят нямал никаква перспектива за освобождаване от него или възможност за преразглеждане на доживотната му присъда. По-специално президентската милост, единствената процедура за смекчаване на доживотните присъди в Украйна, не е ясно формулирана, нито има адекватни процесуални гаранции срещу злоупотреба.

Контрапунктът в литературата

Като епилог и лирично отклонение,  съжденията на руския белетрист Варлам Шаламов, прекарал над 15 години в руските лагери, относно неизменчивата природа на престъпника (впрочем той е бил и свидетел на така наречената „перековка“ – система за превъзпитание на осъдените, завършила с катастрофални резултати):

„Художествената литература винаги е изобразявала престъпния свят със съчувствие, често пъти дори с раболепие. Тя създаде романтичен ореол около света на крадците, съблазнена от евтиния външен блясък. Писателите не са могли да прозрат истинското отвратително лице на този свят.

От времето на Гутенберг и до днес престъпният свят си остава бяло петно за литераторите и читателите. Писателите, които са се захващали с темата, са решавали този изключително сериозен въпрос много лекомислено, увлечени и подлъгани от фосфоричния блясък на всичко криминално, слагайки му романтична маска и укрепвайки по този начин у читателя абсолютно лъжлива представа за този коварен, отвратителен свят, в който няма нищо човешко“ (из „Очерци за престъпния свят. За една грешка на художествената литература“).

Използвани източници:

• Наказателен кодекс;
• Практика на ВКС – http://www.vks.bg/search.html;
• Практика на ЕСПЧ https://hudoc.echr.coe.int/eng#{%22documentcollectionid2%22:[%22GRANDCHAMBER%22,%22CHAMBER%22]}