pravenanaliz.eu

🔷 Адвокат Ивелин Йорданов

✅ Професионални правни услуги от адвокат с над 10 години опит.
✅ Процесуално представителство, консултации, изготвяне на документи.

📍 Варна | Работя и с клиенти от цялата страна
📞 0876 196 193 | ✉️ pravenanaliz@abv.bg

Моля, имайте предвид, че кантората не предоставя безплатни консултации.

Всяко нарушение на телесния интегритет на жертвата е проява, несъвместима с установените правила за поведение, и нарушава обществения ред.

Съгласно чл. 128, ал. 1 от Наказателния кодекс, който причини другиму тежка телесна повреда, се наказва с лишаване от свобода от три до десет години. 

(2) Телесната повреда е тежка, ако е причинено: продължително разстройство на съзнанието; постоянна слепота с едното или с двете очи; постоянна глухота; загуба на речта; детеродна неспособност; обезобразяване, което причинява завинаги разстройство на речта или на сетивен орган; загуба на единия бъбрек, слезката или на крило на белия дроб; загуба или осакатяване на крак или ръка; постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота.

Според тази разпоредба тежка телесна повреда е такова увреждане, което не може да се възстанови или което представлява реална опасност за живота, без да е необходимо това състояние на опасност да е налице всеки един момент.   

Когато с деянието се причиняват на едно лице две или повече различни по вид телесни увреждания, е налице едно престъпление, което следва да се квалифицира с оглед на най – тежкия резултат. 

Затова в НК и съдебната практика относно телесните увреждания е възприет принципът на „поглъщане“ на по – лекия вредоносен резултат за пострадалия от по – тежкия причинен му такъв, съобразно който се определя и правната квалификация на деянието. „Погълнатите“ телесни увреждания обаче имат своето значение при оценяване на обществената му опасност като обстоятелство, относимо към обема на дължимата се на дееца санкция.  

Последващо подобрение или усложнение на здравословното състояние

В реш. № 427/ 2012 г., състав на ВКС приема, че квалификацията на телесната повреда се основава на онова състояние, в което пострадалият се е намирал непосредствено след извършване на нараняването независимо от настъпилото след това с течение на времето или вследствие на лечение подобрение. Тази благоприятна промяна не се отразява на правната квалификация на деянието.  

В случаите когато здравословното състояние на увредения се подобри вследствие времето и лечението, тази благоприятна промяна не се отразява на квалификацията на деянието. Когато обаче настъпят усложнения, деецът носи отговорност за настъпилия по – тежък резултат. В тези случаи е необходимо да се констатира причинна връзка между първоначалното увреждане и настъпилото усложнение в здравословното състояние на пострадалия (Постановление № 3/ 1979 г., Пленум на ВС, докладчик член – съдията Венцислав Очков).

Субективна страна на телесната повреда

Установяването на субективната страна на телесните повреди създава известни трудности, доколкото се касае за психическото отношение на дееца в момента на деянието към настъпилия резултат, а то често се характеризира с известна неопределеност.   

Всяко умишлено деяние, в това число и умишлено причинената средна телесна повреда, задължително предполага от субективна страна наличието на мотиви и подбуди за неговото извършване. Безмотивно умишлено деяние не може да съществува, тъй като без мотивите не може да се формира целта, а тя е доминиращо субективно начало в поведението на дееца (фрагмент из реш. № 4/ 1990 г., ВС).

Практиката на върховната съдебна инстанция е създала и утвърдила достатъчно ясни обективни критерии, по които се определя формата на вината при престъпните деяния против здравето, напр. реш. № 578/ 2025 г.. Посочва се, че при решаването на въпроса за формата и съдържанието на вината при тях следва да се изхожда от комплексната оценка на всички обстоятелства на извършеното престъпление, като се отчетат предшестващото поведение на дееца и пострадалия, начина на осъществяване на престъплението, характера на действията на извършителя, механизма на причиняване на уврежданията – използваните способи и средства за причиняване на уврежданията, броя и силата на увреждащите удари, тяхната интензивност, насоченост и локализация; уязвимостта на жертвата съобразно локацията на ударите; медико – биологичните особености на нараняванията и тежестта на причинените увреждания.

Когато пък деецът действа с евентуален неопределен умисъл, той ще отговаря за реално настъпилия, а не за по – тежкия резултат, който е предвиждал, тъй като не е възможен опит с евентуален умисъл (реш. № 213/ 2019 г., ВКС).   

По НК обичайно се разграничават пряк и евентуален (косвен) умисъл. При пряк умисъл деецът иска (желае) настъпването на последиците. При евентуалния умисъл деецът предвижда възможността да настъпят общественоопасните последици и се съгласява с тяхното настъпване.

Изразът „неопределен умисъл“ се използва по – скоро в наказателноправната теория. Той описва ситуация, при която деецът съзнава възможността да настъпят вредни последици, но не ги индивидуализира или конкретизира предварително – например допуска, че може да причини някакво увреждане, без да е определил точно неговия обем.

Затова съчетанието „евентуален неопределен умисъл“ би могло да има смисъл като: деецът не е определил точно какъв резултат ще настъпи, но предвижда възможността за някакъв вредоносен резултат и се съгласява с настъпването му.

А когато виновният действа с пряк неопределен алтернативен умисъл и поради независещи от него фактори причинява по – лекия от резултатите, отговаря за опит към по – тежкия престъпен резултат (реш. № 213/ 2019 г., ВКС).  

Както се каза, неопределен умисъл има, когато деецът съзнава, че поведението му може да причини определен вид вредоносен резултат, но не е конкретизирал неговия размер или интензитет. Например при умишлено нанасяне на удар деецът цели телесно увреждане, но не е решил предварително дали то ще бъде лека, средна или тежка телесна повреда. В такъв случай отговорността се определя според действително настъпилия и обхванат от умисъла резултат, при съответната правна квалификация.

Алтернативен умисъл има, когато деецът си представя две или повече конкретно определени възможни последици и е съгласен да настъпи която и да е от тях. Например деецът нанася удар, като допуска и приема, че може да причини или средна, или тежка телесна повреда. Тоест резултатът е индивидуализиран алтернативно.

Следователно алтернативният умисъл е по – конкретизиран от неопределения. При неопределения деецът не е решил точно какъв резултат ще причини; при алтернативния той е допуснал няколко точно очертани варианта.

Следват цитати от Постановление № 3 от 27.IX.1979 г., Пленум на ВС, докладчик член – съдията Венцислав Очков, в което са детайлно разгледани тежките телесни увреждания.

Разстройство на здравето като тежка повреда

За да е налице тежка телесна повреда, разстройството на здравето трябва да е постоянно и същевременно опасно за живота. Това означава, че се касае до такова увреждане, което не може да се възстанови и което представлява реална опасност за живота. За съставомерността на деянието не е необходимо състоянието на опасност за живота на увредения да е налице всеки момент. Това изискване се отнася само до общото разстройство на здравето. Необходимо е обаче тази опасност да е налична и реална.   

Общото разстройство на здравето (опасно за живота) е такова тежко заболяване, което обхваща болестни процеси и състояние с голяма продължителност. Не е нужно то да засяга всички части на тялото и всички дейности на организма. Общото разстройство на здравето може да последва от увреждането само на някой орган или система на организма.   

Разстройство на съзнанието – тежка повреда

Разстройството на съзнанието е продължително, когато обхваща дълъг период от време, без да е необходимо то да е постоянно. Продължителността на психическото разстройство може да обхване неопределено дълъг период от време и да се превърне в постоянно, но последното не представлява нормативно изискване за съставомерността на деянието [по чл. 128 НК]. За наличността на този състав не е необходимо разстройството на съзнанието да е за цял живот. Достатъчно е това състояние да е продължило за част от живота на увредения, но да не е кратковременно.  

Разстройството на съзнанието може да възникне веднага или след известен период от извършване на посегателството. Необходимо е обаче във всички случаи да е налице причинна връзка между телесното увреждане и настъпилия резултат.   

Съзнанието на личността е разстроено, когато в психическата дейност на увредения са настъпили такива съществени изменения, които го правят социално непригодна личност поради нарушаване на интелектуалните или волевите му възможности. Разстроеното съзнание има за непосредствена последица настъпването на дълбоки изменения в усетите, представите, мисленето, вниманието, волята и другите форми на психична дейност.   

Разстройството на съзнанието представлява тежка телесна повреда, когато е продължително. Кратковременното разстройство на психическата дейност на увреденото лице не е тежка телесна повреда по смисъла на чл. 128, ал. 2 НК.   

Осакатяване – тежка повреда

Загубата на ръка от китката надолу, както и загубата на всички пръсти на едната ръка представлява тежка телесна повреда.   

Загубата или осакатяването на ръка или крак представлява по своето естество невъзвратима последица от увреждането и затова не се изисква условия за продължителност, защото това увреждане е завинаги.   

Когато са отнети последните две фаланги от пръсти, е налице загуба на тези пръсти. Такова увреждане представлява тежка телесна повреда, когато е довело до пълна загуба на хватателната способност.   

Осакатяването на ръка или крак представлява такова увреждане, при което, макар тези крайници да не са напълно отнети от тялото, тяхната функция е загубена в най – съществената й част. То може да е последвало в резултат на увреждане центрове и нервни пътища или мускули, което да е довело до неподвижност на крайника.   

Когато от увреждането последва загуба на пръстите на крака(та) или на част от тях, е налице само затруднение на движението. Това увреждане не може да се приравни на загуба на ръка. Загубата на ходилото или на петата обаче е увреждане, което се равнява на загубата на цял крак, защото в този случай се засяга съществено основната му функция.   

Ръката загубва хватателната си функция и при пълна загуба на четири или на два пръста, ако в последния случай са отнети палецът и показалецът.  

Цялостната загуба на крак или ръка представлява тежка телесна повреда. Такава повреда е налице и тогава, когато не е последвала загуба изцяло, но в резултат на увреждането крайниците напълно са загубили основните си функции, а именно: ръката – хватателната способност, а кракът – ходенето.   

Загубата на последните два пръста от ръката довежда само до затруднение на хватателната функция и не съставлява тежка телесна повреда.   

Възможността да се постигнат някои подобрения в отнетите функции на крайника чрез поставяне на протези е без значение за съставомерността на деянието (загуба или осакатяване на крак или ръка).   

Осакатяването като алтернатива на загубата на крак или ръка представлява еднаква степен на тежко телесно увреждане, макар и в определени случаи крайникът да е запазил по – голямата си част, но е загубил способността да изпълнява основната си функция.   

Зрение, слух и реч – тежка повреда

Загубата на слуха на едното ухо не е равностойна като увреждане със загубата на едното око. Лишеният от слух на едното ухо е значително по – малко затруднен в сравнение с лишения от зрението на едното око.   

Слепотата на едното или двете очи трябва да е постоянна. Това изискване е налице, когато загубата на зрителната функция е от такъв характер, че тя не може да се възстановява.   

За да е налице тежка телесна повреда, достатъчно е да настъпи слепота само на едното око.   

Загубата на речта е налице, когато увреденият е принуден да изразява своите мисли чрез други способи за общуване извън членоразделната реч, като например мимики, жестове и други подобни.  

Под загуба на речта следва да се разбира лишаването на увредения от възможността да изразява мислите си чрез членоразделна реч и да влиза в словесен контакт с други лица, т.е. да говори. Такава загуба не е налице, когато са възникнали само затруднения на говора, изразяващи се в трудно произнасяне на думи, бавно изразяване на мислите, чувствително намаление силата на звука или когато са настъпили други някакви затруднения. Необходимо е увреденият да е изпаднал в такова състояние, при което той е неспособен да говори, а не само да е затруднен при словесния контакт с хора.   

Разстройството на речта съставлява тежка телесна повреда, когато е постоянно. То е постоянно, когато увреждането е непоправимо.   

Законът изисква глухотата да е постоянна. Това изискване е налице, когато повредата на слуховата функция е от такова естество, че не съществува перспектива за нейното възстановяване или подобряване.   

Разстройството на сетивен орган представлява не цялостно, а частично увреждане на неговата функция, в резултат на което се създава непълноценност в зрението, слуха, обонянието или вкуса.   

Слепота е налице, когато зрителната способност на едното или двете очи е намалена до такава степен, че увреденият престава да възприема и разпознава заобикалящата го среда. Не е необходимо слепотата да е абсолютна. Достатъчно е тя да е намалена до такава степен, при която увреденият няма възможност да възприема и да разпознава предметите от близко разстояние. Такова е увреждането например, когато остротата на зрението е намалена до такава степен, че крупни предмети се възприемат от най – близко разстояние като силует и практически не дават представа на увредения за околните предмети и явления.   

Не се изисква цялостната загуба на слуховата функция [във връзка с нанесена тежка телесна повреда]. Необходимо е увреденият да не може да възприема от съвсем близко разстояние обикновени по сила звукови сигнали или говор. Минималното запазване на слуховата способност, която практически не ползва увредения, е глухота по смисъла на закона.  

Обезобразяване

Разстройството на речта [вследствие на обезобразяване] се изразява в такива повреди, които засягат функцията на говора, без да е необходимо да настъпи пълна невъзможност увреденият да изразява своите мисли чрез членоразделна реч.   

Обезобразяването представлява такова съществено изменение на човешкия образ, което обикновено го загрозява и това създава неприятно отражение при възприемането му от други лица, а също така предизвиква неприятни психически преживявания от самия увреден. НК [чл. 128, ал. 2] има предвид обезобразяването само на главата, където се намират сетивните органи, а не и на други части на човешкото тяло, чрез които се осъществява осезание.   

Разстройството на речта или на сетивен орган, последвало от обезобразяването, трябва да бъде завинаги. От това следва, че и обезобразяването на лицето трябва да бъде завинаги, защото то е предпоставка и обуславя разстройството на речта или сетивния орган.  

За да е налице обезобразяване, което причинява завинаги разстройство на речта или на сетивен орган, е необходимо едновременната наличност на обезобразяване и последвалото от него разстройство на речта или на сетивен орган.   

Ако темата Ви засяга лично и търсите адвокат, не се колебайте да се свържете с мен!

За мен

Начало

Използвани източници:

• Наказателен кодекс;
• Практика на ВКС – https://www.vks.bg/search.html.

*Изображението към настоящата статия е илюстративно и е създадено с помощта на изкуствен интелект (AI).