Институтът на „фактическото съпружеско съжителство“
Институтът на фактическото съпружество съжителство не е законодателно уреден, но съществуването му е признато казуистично от съдебната практика /ПП№5/1969г./ и от различните нормативни актове. Става въпрос за отношения на взаимност, фактическа и физическа близост в общ дом, обща грижа за семейството и децата, споделяне на разходите (но без правно задължение за това). Същите демонстрират пред обществото и околните, че живеят като съпрузи, обитават едно жилище, полагат общи грижи за домакинството, имат общ бюджет, правят съвместни планове за бъдещото си. Фактическото съпружество съжителство е интимен съюз между мъж и жена, възникнало по обща воля, в отношения на взаимност, фактическа и физическа близост в общ дом, обща грижа за семейството.
В ППВС № 5/1969 г., Върховният съд определя съжителството като траен съюз, относително стабилно фактическо състояние, без да е необходимо намерение да се съжителства трайно.
Достатъчно е наличието на воля за започване на фактическо съпружеско съжителство, която се поддържа известно време. По своето правно съдържание, терминът „фактическо” е фактическо състояние, без да е необходимо спазването на някаква правно регулирана процедура. Ако е предвидена такава, тя има значение единствено с оглед констатирането на това състояние и доказването на неговото съществуване. Под термина „съпружеско” се разбира, съжителство, което се осъществява между съпрузите в брака, но без то да е свързано с правните последици на брака. На практика лицата се отнасят едно към друго като към съпрузи, макар и от юридическа гледна точка да не са такива.
Именно поради неформалния характер на тази връзка, по аргумент за противното от чл.20, ал.1 ЗЛС, чл.2 СК от 1968 г. (отм.), чл.6, ал.1 СК от 1985 г. (отм.) и чл.4, ал.1 СК от 2009 г., същата няма действието на гражданския брак и се свързва с правни последици само когато изрична законова норма му придава такива. По тази причина в случаите на фактическо съжителство на съпружески начала не намират приложение разпоредбите, уреждащи имуществените отношения между съпрузите, включително тези, регламентиращи общност на правата (само върху вещи – при действието на Семейния кодекс от 2009 г. и Семейния кодекс от 1968 г., а при действието на Семейния кодекс от 1985 г. – върху вещи и върху парични влогове) придобити по време на брака. Ето защо при лицата, които живеят съвместно без да са сключили брак, доходите и разходите следва да се разглеждат индивидуално (реш. № 65/ 2015 г., Върховен касационен съд).
Фактическото извънбрачно съжителство е уредено в § 1, т. 10 от Закона за чужденците в Република България, а именно: „Фактическо извънбрачно съжителство” е налице, когато лицата живеят в едно общо домакинство и съжителстват на съпружески начала.
Терминът „споделяне на едно общо домакинство” е установен в § 1, т. 2 от ДР на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, а именно домакинството включва съпрузите, лицата, живеещи във фактическо съпружеско съжителство, както и техните деца и роднини, ако живеят при тях. Съгл. чл. 2, ал. 1 от Закона за защита от домашното насилие, домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство. А в чл. 3 са обхванати основните групи отношения, при които са възможни случаи на домашно насилие, включващи близките роднини, както и лицата в семейни отношения или в отношения, основани на фактическо съжителство. В тежест на молителя е докаже твърденията си, т.е. че е налице съвместно съжителство.
ППВС 5/1969 г. допуска лицата, които не са сключили брак, но живеят на съпружески начала, т.е. намират се във фактическо съпружеско съжителство, да получават обезщетение на неимуществените вреди.
Така и в скорошната практика на ВКС, напр. в реш. № 222/ 2015 г. съдът констатира, че към датата на ПТП, ищцата е имала фактическо съжителство с пострадалия като съпрузи, поради което има право на обезщетение за търпените неимуществени вреди. А според възприетото в реш. № 108/ 2010 г., ВКС – „При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд не е съобразил задължителните указания по приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени в т. ІІ на Постановление на Пленума на Върховен съд № 4/1968 г. А именно не е взел предвид всички обстоятелства, които са релевантни за конкретния случай. На първо място, не е отчетено, че фактическото съжителство между ищцата и починалия е продължило достатъчно дълъг период /около 12 години/, което сочи на извод за трайно установени близки отношения между тях, подобни на тези между съпрузите“.
Използвани източници:
- Практика на ВКС – http://www.vks.bg/vks_p10.htm;
- Закон за чужденците в Република България;
- Данъчно – осигурителен процесуален кодекс.