pravenanaliz.eu

🔷 Адвокат Ивелин Йорданов

✅ Професионални правни услуги от адвокат с над 10 години опит.
✅ Процесуално представителство, консултации, изготвяне на документи.

📍 Варна | Работя и в гр. София
📞 0876 196 193 | ✉️ pravenanaliz@abv.bg

Моля, имайте предвид, че кантората не предоставя безплатни консултации.

Съгласно чл. 6, пар. 2 от Европейската конвенция за правата на човека, всяко лице, обвинено в извършване на престъпление, се смята за невинно до доказване на вината му в съответствие със закона.

Конституцията на Р. България прокламира, че обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда (чл. 31, ал. 1).

А в чл. 15 и 16 от Наказателно – процесуалния кодекс, са уредени правото на защита в наказателния процес и още веднъж презумцията за невиновност:

Чл. 15.  (1) Обвиняемият има право на защита. 

(2) На обвиняемия и на другите лица, които участват в наказателното производство, се предоставят всички процесуални средства, необходими за защита на техните права и законни интереси. 

(3) Съдът, прокурорът и разследващите органи разясняват на лицата по ал. 2 техните процесуални права и им осигуряват възможност да ги упражняват. 

(4) На пострадалия се осигуряват необходимите процесуални средства за защита на неговите права и законни интереси.

Чл. 16. Обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда.

Още в реш. № 402/ 1988 г. на Върховен съд се постулира, че гаранция за реализиране на правото на защита, което е неразривно свързано с презумпцията за невиновност, следва от изискването прокурорът да докаже виновността на обвиняемия, в забраната да се прехвърля тежестта на доказването върху обвиняемия, в изискването съдът да признае подсъдимия за виновен, когато обвинението е доказано по несъмнен начин и че присъдата не може да почива на предположения.

Иначе презумпцията за невиновност, залегнала в чл. 6, § 2 от Конвенцията, е един от елементите на справедливия наказателен процес, изискван от чл. 6, § 1. Тя не е спазена, ако официално изявление или решение относно обвиняемо лице отразява усещането, че то е виновно, въпреки че вината му все още не е установена по съдебен ред. Достатъчно е, дори и при липса на официално заключение, излагането на мотиви, които предполагат, че съдията или държавният служител считат съответното лице за виновно, а преждевременното изразяване на такова мнение от самия съд безспорно нарушава презумпцията за невиновност (напр. решения на Европейския съд по правата на човека Deweer c. Belgique, 27 февруари 1980 г., § 56, серия A № 35, Minelli c. Suisse, 25 март 1983 г., §§ 27, 30 и 37, серия A № 62, Allenet de Ribemont c. France, 10 февруари 1995 г., серия A № 308, §§ 35-36, Daktaras c. Lituanie, № 42095/98, §§ 41-44, CEDH 2000-X и Matijašević c. Serbie, № 23037/04, § 45, CEDH 2006-X).

Освен това трябва да се прави разлика между решения или изявления, които отразяват мнение, че съответното лице е виновно и такива, които само описват „състояние на подозрение“. Първите нарушават презумпцията за невиновност, докато вторите се считат за приемливи в различни ситуации, разгледани от Съда (Lutz c. Allemagne, 25 август 1987 г., § 62, серия A № 123 и Leutscher c. Pays-Bas, 26 март 1996 г.).

Също така, свободата на словото, гарантирана от член 10 от Конвенцията, включва свободата да се получава и съобщава информация. Следователно чл. 6, § 2 не може да попречи на властите да информират обществеността за текущи наказателни разследвания. От друга страна, Конвенцията изисква от тях да правят това с цялата дискретност и резервираност, необходима за зачитането на презумпцията за невиновност

Един от основните принципи на наказателния процес е конституционно установената презумпция за невиновност. Презумпцията може да бъде опровергана единствено с влизането в сила на постановена спрямо конкретното лице осъдителна присъда.

В реш. № 7/ 2016 г., Конституционния съд приема, че несъмнено презумпцията за невиновност се прилага по отношение на всички обвинени в извършването на престъпления, без да търпи каквито и да било изключения. На още по – голямо основание тя обхваща лицата, по отношение на които само са налице образувани наказателни производства, но без да са им били повдигнати обвинения.

Затова актът на привличане на дадено лице като обвиняем има единствено своето процесуално значение за даденото наказателно производство и не е доказателство за извършване на противоправно деяние.

А съдът признава подсъдимото лице за виновно само и единствено, когато обвинителната теза е безспорно доказана (чл. 303 НПК – присъдата не може да почива на предположения. Съдът признава подсъдимия за виновен, когато обвинението е доказано по несъмнен начин), което е гаранция за реализиране на процесуалните му права, произтичащи от презумпцията за невиновност, провъзгласена в чл. 16 от НПК.

В наказателния процес за разлика от административния, в частност от данъчния, е недопустимо подсъдимият да оборва фактите и обстоятелствата, залегнали в обвинителния акт чрез задължаването му да представя съответни оправдаващи го доказателства, т.е. доказателствената тежест в процеса да бъде прехвърлена на подсъдимия. В наказателния процес основната гаранция за правото на защита на обвиняемия/ подсъдимия е презумпцията за невиновност (реш. № 403/ 2015 г., ВКС).

В реш. № 47/ 2014 г. на ВКС, пък пише, че що се отнася до забраната за утежняване на отговорността – все едно дали заради „непризнаването на вина“ или заради „липса на критичност към извършеното“ – тя следва от самата презумпция за невиновност.

И още, в реш. № 83/ 1977 г., ВС, се казва, че в основата на презумпцията за невинност на обвиняемия лежи идеята, че в състава на съда не бива да участват лица, от които поради едни или други обстоятелства не може да се очаква постановяване на обективен и безпристрастен съдебен акт. Тази предубеденост може да се изрази по различен начин извън абсолютните основания за отвеждането на съдиите и съдебните заседатели.

Нарушаване на презумпцията

В българската правна система, основана на континенталното право, липсва законодателна закрепена възможност съдът да забранява подобен род изявления – на медии, представители на прокуратурата и органи на изпълнителната власт, които са от естество и в състояние действително да нарушат презумпцията за невиновност.

Нарушение на презумпцията за невиновност не може да бъде отстранено чрез връщане на делото в предходна процесуална фаза (реш. № 494/ 2008 г., ВКС).

Ала когато от събраните доказателства са формирани изводи за виновността на подсъдимия, при спазване на гаранциите за решаване на делото по вътрешно убеждение на съда, признаването на подсъдимия за виновен не нарушава презумпцията за невиновност. В този случай тя е опровергана.

Също така, евентуално нарушение на законовата презумпция за невиновност в досъдебното производство не рефлектира на процесуалните права на подсъдимия в съдебната фаза, тъй като тогава именно се разгръща състезателното начало на процеса и подсъдимият пълноценно упражнява правото си на защита (реш. № 494/ 2008 г., ВКС).

Примери за нарушаване на презумпцията

Отчитането на криминалистични и съдебни регистрации като отрицателни характеристични данни нарушава презумпцията за невиновност (реш. № 57/ 2022 г., ВКС).

Наличието на неприключили (висящи) наказателни производства не може да се приеме като доказателство по делото (вкл. и относно личността на дееца), тъй като би довело до нарушаване на една от основните гаранции на правото на защита на обвиняемия – презумпцията за невиновност, закрепена в чл. 31, ал. 3 КРБ и чл. 16 НПК (реш. № 334/ 2013 г., ВКС).

Когато при индивидуализацията на наказанието са обсъждани обстоятелства, които няма как да се отнесат към отегчаващите – „подсъдимият не признава вината си“, „многоброен заявителски материал срещу него“, подобни обсъждания влизат в противоречие и недопустимо засягат презумпцията за невиновност по чл. 16 от НПК (реш. № 503/ 2012 г., ВКС).

Обезщетение по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди

Според новелата на чл. 2, ал. 1, т. 8 от ЗОДОВ, Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при: установено нарушение, извършено от орган на досъдебното производство чрез разгласяване на материали по разследването в нарушение на презумпцията за невиновност или при публично изявление, в което обвиняем или подсъдим се представя като виновен.

Освен това, от 2026 г. е в сила и норма предвиждаща отговорност при публично изявление от длъжностно лице. Според разпоредбата на чл. 2г ЗОДОВ, Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от длъжностни лица, които публично изразяват мнение, че съответното лице е виновно, в нарушение на презумпцията за невиновност.

Държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Когато искът е предявен срещу няколко ответници, те отговарят солидарно.

Ако увреждането е причинено поради изключителна вина на пострадалия, обезщетение не се дължи. Когато пострадалият виновно е допринесъл за увреждането, обезщетението се намалява.

При смърт на увредения неговото право на обезщетение за имуществени вреди се наследява, а за неимуществени вреди – само ако е било предявено пред съд от увредения. Когато наследниците на лице, наказателното производство срещу което е прекратено поради смъртта му, предявят иск за обезщетение за вреди, ответникът може да се освободи от отговорност, ако докаже, че наследодателят им е извършил деяние, което съставлява престъпление.

Искът за обезщетение се предявява пред съда по мястото на увреждането или по настоящия адрес или седалището на увредения срещу органите по чл. 2, ал. 1  и чл. 2г, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите.

Когато искът е предявен пред съд, който е ответник по иска, съдът изпраща делото на най – близкия родово компетентен административен, районен или окръжен съд. Делата се разглеждат като последна инстанция от съответния Върховен касационен съд или Върховен административен съд.

Нарушението на презумпцията за невиновност е установявано и в редица осъдителни за България решения на Европейския съд по правата на човека (напр. дело Йончева срещу България, Жалба № 39127/19 и решение от 07 януари 2025 г.). И ако искът бъде отхвърлен от всички български съдебни инстанции, т.е. бъдат изчерпани ефективните вътрешноправни средства за защита, лицето може да сезира именно ЕСПЧ.

Ако темата Ви засяга лично и търсите адвокат, не се колебайте да се свържете с мен!

За мен

Използвани източници:

• Европейска конвенция за правата на човека;
• Конституция на Р. България;
• Наказателно – процесуален кодекс;
• Закон за отговорността на държавата и общините за вреди;
• Практика на ВКС – https://www.vks.bg/search.html;
• Практика на ЕСПЧ – https://hudoc.echr.coe.int/eng#%20;
• Практика на Конституционен съд – https://www.constcourt.bg/bg/search-cases.

*Изображението към настоящата статия е илюстративно и е създадено с помощта на изкуствен интелект (AI).