pravenanaliz.eu

Адвокат Ивелин Йорданов, гр. Варна, но принципно работя на територията на цялата страна. За контакти: тел. 0876 196 193, e-mail: pravenanaliz@abv.bg. Кантората не дава безплатни консултации.

Често работодателите в България прибягват до самоволни незаконосъобразни удръжки от работната заплата на своите работници/ служители, напр. при установени липси след ревизиране на стоковите наличности. Но докато се стигне до каквото и да било удържане от трудовото възнаграждение, при това на законно основание, трябва да се премине през специалния ред за осъществяване на имуществената отговорност на работниците и служителите, регламентиран в Кодекса на труда, защитаващ както техните права и интереси, така и тези на работодателя.

Имуществената отговорност на работника или служителя

се прилага независимо от дисциплинарната, административнонаказателната и наказателната отговорност за същото деяние. Работникът или служителят отговаря имуществено за вредите, причинени на работодателя по небрежност (непредпазливост) при или по повод изпълнението на трудовите си задължения. Ограничената имуществена отговорност се осъществява по правилата на чл. 210 КТ, а пълната имуществена отговорност се осъществява само по съдебен ред – чл. 211 КТ. Специалният ред по чл. 210 от КТ за реализиране на ограничената имуществена отговорност се отклонява от общото исково производство и го дерогира (реш. №  619/ 2002 г., Върховен касационен съд).

При липса отговорността е винаги в пълен размер на причинената вреда, а удръжки могат да се правят само въз основа на влязло в сила съдебно решение. Умишленото причиняване на вредата или причиняването й в резултат на извършено престъпление, са предпоставки, които са основание за възникване на пълната имуществена отговорност на работника (чл. 203, ал.2 КТ). Нормата извлечена от тук е специална по отношение на чл. 206 от КТ и е със санкционен характер, затова не може да се тълкува и прилага разширително. Поради това, за да бъде ангажирана пълната имуществена отговорност трябва да се установи такова субективно отношение на дееца към деянието и неговите последици, което покрива хипотезите на умисъла по смисъла, който наказателното право влага, т.е. ответникът трябва да е осъзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал е неговите последици и е искал или допускал настъпването им. Другата хипотеза, при която отговорността се реализира по съдебен ред, касае заемането на отчетническа длъжност от работника или служителя, с трудови задължения свързани със събиране, съхраняване, разходване или отчитане на финансови и материални ценности (чл. 207, ал.1, т.2 КТ).

В случаите на ограничена имуществена отговорност, работодателят издава заповед, с която определя основанието и размера на отговорността на работника или служителя.

Заповедта се издава в едномесечен срок от откриването на вредата или от плащане на сумата на третото лице, но не по-късно от 1 година от причиняването й. Ако в едномесечен срок служителят не оспори основанието или размера на отговорността, работодателят удържа дължимата сума по трудовото възнаграждение на работника или служителя в размерите, посочени в ГПК. Ако обаче оспори писмено основанието или размера на отговорността, работодателят може да предяви срещу него иск пред съда (заповедта може да се оспори и по общия исков ред, чрез предявяване на отрицателен установителен иск за недължимост на претендираната от работодателя имуществена отговорност, ако не е започнало нейното реализиране чрез удръжки от трудовото възнаграждение, или по – нататък чрез предявяване на положителен осъдителен иск за връщане на полученото от работодателя при начална липса на основание или на отпаднало основание, или за неоснователно неизплатено трудово възнаграждение). Но без предварителното провеждане на производството пред работодателя – издаване на заповед и нейното оспорване чрез възражение, предявяването на иск пред съда за реализиране на ограничената имуществена отговорност е недопустимо.

Работодателят може да предяви иск в съда до изтичане на сроковете по чл. 210, ал. 2 от КТ (в които следва да издаде и заповедта си по чл. 210, ал. 1 от КТ при непрекратено трудово правоотношение), защото са преклузивни, а не давностни, поради което изтичането им погасява не само правото му на иск (респ. на издаване на заповед по чл. 210, ал. 1 от КТ в случаите на непрекратено трудово правоотношение), но и самото му субективно право да реализира ограничената имуществена отговорност на работника или служителя. Тъй като тези срокове са преклузивни, а не давностни, за тях не важат правилата на чл. 110 – 120 ЗЗД, а за спазването им съдът следи служебно, защото обуславят и правото на иск, а оттам и допустимостта му (аргумент от чл. 130 ГПК).

Размерът на отговорността е уреден в чл. 206, ал. 1 и 2 КТ – тя е ограничена до размера на месечното трудово възнаграждение, а по отношение на ръководителите – до трикратния размер на месечното трудово възнаграждение. По-строга е отговорността на отчетниците – те отговарят ограничено до размера на три месечни трудови възнаграждения /чл. 207, ал. 1, т. 1 КТ/, а при липси – в пълен размер /чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ/. Аксиома още от Кодекса на труда от 1951 г е, че работникът или служителят отговаря само за претърпяната от работодателя загуба (която се състои в намаляване на наличното му имущество), но не и пропуснатата полза (изразяваща се в осуетяване на реално съществуваща възможност за увеличаване на имуществото). Размерът на вредата се определя към деня на настъпването и, а ако той не може да се установи – към деня на откриването й. Също застъпен и в КТ от 1951 г. е и принципа, че работникът или служителят не отговаря имуществено за вредата, която е резултат на нормален производствено – стопански риск.

При прекратяване на трудовото правоотношение работодателя е поставен в невъзможност да събере вземането си чрез компенсация – материално прихващане на вземането на работодателя за ограничена имуществена отговорност на служителя с това на служителя за дължимото трудово възнаграждение. Прекратяването на трудово правоотношение прави неизпълнимо рекламационното производство като способ за събиране на вземането на работодателя (реш. по гр.д. № 587/ 2010 г., ВКС). По тази причина законодателя е предоставил на работодателя законовата възможност по чл. 210, ал. 5 от КТ да събере вземането си, независимо от неговия размер, в заповедно производство (чл. 416 от ГПК – съдът издава заповед за изпълнение и след влизането й в сила – изпълнителен лист), като насочи изпълнението върху всякакви секвестируеми вещи на длъжника.

 

Използвани източници:

• • Кодекс на труда;

• Практика на ВКС – http://www.vks.bg/vks_p10.htm