Договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние

Във връзка със съдебни производства свързани с договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, бихте могли да ме потърсите на тел. 0876 196 193 или на e-mail pravenanaliz@abv.bg– адвокат Ивелин Йорданов, гр. Варна, но принципно работя на територията на цялата страна.

Широко приложение в гражданския оборот намира договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Но  често исковите претенции на т. нар. доставчици по тези договори биват отхвърлени от съдилищата, при това на разнообразни основания, върху някои от които ще се акцентира в настоящата публикация.

Особеното при договорите за предоставяне на финансови услуги от разстояние е, че както преддоговорните отношения, така и самото сключване на договора се осъществява чрез използване на средствата за комуникация от разстояние. Легалната дефиниция на този вид договори се съдържа в разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, съгласно която  договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние – едно или повече.

В допълнителните разпоредби на ЗПФУР са поместени разясненията какво представляват, за целта на закона, финансовата услуга и средството за комуникация от разстояние – „Финансова услуга“ е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни услуги. А „Средство за комуникация от разстояние“ е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното физическо присъствие на доставчика и на потребителя.

Страни по договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние са потребителят (физическо лице, което като страна по договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност) и доставчикът (физическо или юридическо лице, което в рамките на своята търговска или професионална дейност сключва с потребител договор за предоставяне на финансова услуга от разстояние). Договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние се счита сключен с постигане на съгласие между страните относно неговото съдържание.

В разпоредбата на чл. 18 от ЗПФУР са посочени подлежащите на доказване факти и обстоятелства във връзка със сключването на договор за предоставяне на кредит от разстояние, като доказателствената тежест е възложена на доставчика на услугата, който следва да докаже както, че е изпълнил задълженията си да предостави необходимата информация на потребителя и е спазил сроковете, но така също и изразеното от потребителя съгласие за сключване на договора.

Сроковете се отнасят до това, че потребителят има право, без да дължи обезщетение или неустойка и без да посочва причина, да се откаже от сключения договор в срок 14 дни, считано от:

  • датата на сключване на договора или
  • от деня, в който потребителят получи условията на договора и информацията за доставчика, за финансовата услуга, когато това става след сключване на договора.

Освен това, потребителят може, без да дължи обезщетение и/ или неустойка и без да посочва причина, да упражни правото си на отказ от сключения от разстояние договор за допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски или за застраховка „живот“ в срок 30 дни, считано от:

  • датата на сключване на договора за допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски или
  • от момента, в който застрахованият е уведомен от застрахователя за сключването на договора за застраховка, или от деня, в който потребителят получи условията на договора и информацията за доставчика, за финансовата услуга, когато това става след сключване на договора.

Трябва да бъде наличен и документ, удостоверяващ изплащането и съответно получаването на кредита от страна на потребителя, както и заявката за предоставяне на кредита, като в случай, че такава липсва, то няма да се докаже, че потребителят е автор на електронната заявка.

Според чл. 18, ал. 2 ЗПФУР, за доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага чл. 293 ТЗ, а за електронните изявления – Законът за електронния документ и електронния подпис. Така, съгл. чл. 293, ал. 4 ТЗ, писмената форма се смята за спазена, ако изявлението е записано технически по начин, който дава възможност да бъде възпроизведено. Приложението на чл. 293, ал. 3 ТЗ, съобразно който страната не може да се позовава на нищожността, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението, е изключено в хипотезите при сключване на договор във формата на електронен документ.

А според нормата на чл. 3 от Закона за електронния документ и електронните удостоверетилни услуги, електронен документ е електронен документ по смисъла на чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от 28 август 2014 г.), наричан по-нататък „Регламент (ЕС) № 910/2014“. Т. е. „електронен документ“ означава всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по специално текстови или звуков, визуален или аудио – визуален запис. От тук следва, че във всички случаи, когато законодателят изисква писмена форма, независимо дали формата е за действителност или за доказване, тя ще бъде спазена, щом е съставен електронен документ (чл. 3, ал. 2 от Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги).

Преддоговорната информация, както и изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях (чл. 18, ал. 3 ЗПФУР), напр. от направен запис да е налице потвърждение от страна на потребителя за сключването на договора.

Така, за сключване на договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние потребителят следва да изрази по ясен и недвусмислен начин волеизявлението си, че приема направеното от доставчика предложение, което при спор следва да се докаже от доставчика. В тази връзка следва да се отбележи, че не се допуска съгласието на потребителя да се изрази чрез активиране на изпратен от доставчика линк за потвърждение, тъй като това действие не може да се определи като словесно или писмено изявление.

Договорът, напр. когато се касае за потребителски кредит, следва да отговаря и на изискванията на Закона за потребителския кредит.

Едно такова изискване е закрепеното в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към закона начин.

Но при посочен, макар и неправилно определен ГПР, не следва да се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. Ако в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последицата, свързана с неспазване на това изискване е уредена в нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл.12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.

От друга страна, дори да е посочен ГПР в договора, но надвишаващ напр. пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, то на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузата ще се счита за нищожна.

Или друга хипотеза – отпуснат е кредит, а сумата за връщане при непредставяне на обезпечение е равна на половината от отпуснатия кредит, т.е. явява се прекомерна. Това би противоречало на добрите нрави, които биват накърнени от съглашения, които са несъвместими с общоприетия морал, етични възгледи и правила за поведение установени в обществото. А моралните норми са неписани правила за поведение, наложили се в определен етап от общественото развитие от икономическите условия на живот, възгледите за добро и зло, справедливост и др.

Те съвкупно с правните норми регулират обществените отношения и са превърнати, макар и неписани, в допълнителен източник на правото. При действието на чл. 26 ЗЗД грубото им нарушаване при сключване на договори е санкционирано от правото – обявени са за нищожни уговорки, които накърняват добрите нрави. Така, при посочената хипотеза ще е налице нарушение и на чл. 19, ал. 4 ЗПК (годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България). Наред с изложеното, уговорката за начисляване на неустойка при непредставяне на обезпечение се явява нищожна и по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, като неравноправна клауза в потребителски договор, тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.

За договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние се прилагат и чл. 143 – 148 от Закона за защита на потребителите (предвижда чл. 18, ал. 5 ЗПФУР).

Съгласно чл. 143 от Закона за защита на потребителите, неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. А съдът трябва да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител (чл. 7, ал. 3 ГПК).

По арг. от чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни само в случаите, в които те не са уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.

Но установяването на обстоятелството, че определено условие от договора е индивидуално уговорено е поставено в тежест на търговеца (доставчика) – чл. 146, ал. 4 ЗЗП. В хода на съдебно производство кредитора трябва да представи доказателства, че включването на оспорената клауза в договора е в резултат на изричното й обсъждане и постигане на съгласие с потребителя по отношение на нейното съдържание. В противен случай, ще се счете, че оспорената клауза не е индивидуално уговорена с кредитополучателя и може да бъде обявена за нищожна на основание чл. 146 ЗЗП в случай, че се установи, че е неравноправна.

Поръчителство

В случай пък, че е сключен договор за „гаранция” между кредитополучателя (потребителя) и трето лице, това представлява на практика възмездно поръчителство по смисъла на чл. 138 ЗЗД. Но ако плащането на тази гаранция не е обусловено от неизпълнението по договора за потребителски кредит, а се дължи и при точно изпълнение, и с оглед това, че включването на размера на възнаграждението по договора за гаранция ще доведе до прекомерен годишен процент на разходите, то договора за гаранция заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК (годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България) и би следвало да бъде приет за нищожен в своята цялост. Изобщо възнаграждението по договора за „гаранция“ обикновено цели заобикаляне на ЗПК и оскъпяване на кредита.

На обратния полюс, тъй като договорът за потребителски кредит и договорът за гаранция (поръчителство) се намират във взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения между страните, последиците от прогласяване недействителността на договора за потребителски кредит неминуемо рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на поръчителство поради естеството на правоотношенията.

Използвани източници:

  • Закон за предоставяне на финансови услуги от разстояние;
  • Закон за защита на потребителите;
  • Закон за задълженията и договорите;
  • Закона за електронния документ и електронните удостоверетилни услуги;
  • Закон за потребителския кредит;
  • Търговски закон;
  • Регистър на съдебните решения – https://legalacts.justice.bg/.