pravenanaliz.eu

        

Адвокат Ивелин Йорданов, гр. Варна, но принципно работя на територията на цялата страна. За контакти: тел. 0876 196 193, e-mail: pravenanaliz@abv.bg. Кантората не дава безплатни консултации.

 „Primum non nocere“ – „Първото нещо е да не навредите“                   

 (медицински термин, използван, когато трябва да се вземе решение за пациент, така че ползата да е по – голяма от вредите, които могат да се причинят)

Словосъчетанието „лекарска грешка“ служи за употреба „при случаи, в които в резултат на определени действия или бездействия, упражнени от специалист с медицинско образование и квалификация, в процеса на оказване на помощ на пострадало лице, се постига нежелан противоправен и престъпен резултат – установен след надлежно проведен наказателен процес“,

пише Добринка Радойнова в книгата си „Лекарски грешки“ ` 2013 г. Понятието „лекарска грешка“ е относимо към медицината, в такава литература се използва за обозначаване на случаи, в които неправилните действия се свързват с „произтичащо от обективните условия добросъвестно заблуждение“ на медицинския практик, т.е. интелектуална грешка в съждението поради особености на мисленето или недостатъчна информация (непознаване на обстановката) (П. Лисаев, 2010 г.). Според  доклад от 2009 г. за Международната класификация за безопасността на пациента, подготвен от Световния Алианс по безопасност на пациента към СЗО, медицинска грешка е „неизпълнение на планирано действие или приложение на погрешен план“. И както синтезира проф. д – р Радойнова, в упоменатата й по  – горе книга,

„Въпросът за медицинските грешки се разглежда като възможност да се разграничи приемливият в практиката пропуск от социално опасната дейност“.

През 2013 г. BMJ Open (онлайн журнал) извършва проучване, в което установява, че „неспособността да се диагностицира“ представлява най-голямата част от исковете за медицински злоупотреби, насочени срещу здравните специалисти. Проучването достига до извода, че най-честия резултат от тази небрежност е смъртта на пациента. На тази плоскост стъпват и основанията за наказателна отговорност, граждански деликт или административна отговорност. При все, че условията на труд за здравните специалисти и отношението на пациентите варират в различните страни, региони и култури и тези фактори могат да повлияят на вероятността от инциденти и претенции за отговорност.

Субект на престъпленията по чл.123, ал.1 (причиняване другиму смърт поради незнание или немарливо изпълнение) и чл. 134, ал. 1 от Наказателния кодекс (причиняване другиму тежка или средна телесна повреда поради незнание или поради немарливо изпълнение),

са лица, които упражняват правно регламентирана дейност или занятие, представляващи източник на повишена опасност. Правната норма тук, бланкетна по своя характер, изисква посочване на конкретни правила, които са нарушени. Върховният касационен съд е имал повод да изрази становище (реш. № 622/ 2004 г.), че бланкетните наказателноправни норми могат да бъдат конкретизирани и с ненормативни правила, стига задължението за тяхното спазване да е предвидено в нормативен акт.

Упражняването на лекарската професия е източник на повишена опасност,

защото представлява само такива дейности, при които и най-малкото им незнание или немарливо изпълнение, създава опасност за живота или за здравето на други лица. Законът и практиката свързват подобни процеси с формата на вината непредпазливост, която може да се диференцира в проявленията  небрежност и  професионална непредпазливост.

Принципно непредпазливата вина бива: Самонадеяност (съзнателна непредпазливост) – когато деецът предвижда резултата от своето действие/ бездействие, схваща правното му значение, не желае настъпването на вредоносен резултат, но се надява, че този резултат няма да настъпи или че той ще успее да го предотврати; и Небрежност (несъзнателна непредпазливост) – лицето не е предвидило вредните последици от действието/ бездействието, но които е могло или е било длъжно да предвиди.

Професионалната непредпазливост би могла да бъде под формата на самонадеяност, когато в резултат на незнание или немарливо изпълнение се стигне до необоснована субективна увереност, че общественоопасният резултат ще бъде избегнат, и под формата на небрежност, когато, въпреки съществуването на субективна възможност, деецът не осъзнава тези последици от своето деяние, които иначе би могъл да избегне.

В Решение № 468/ 2010 г. на Върховен касационен съд се приема, че „Поначало незнанието е по-леката форма на осъществяване на престъплението, тъй като в този случай вината на дееца е небрежност, когато е трябвало „да знае“ какво да направи в конкретния случай. Незнанието но принцип изключва немарливото изпълнение на съответните правила, уреждащи начина на осъществяване на дейността, защото незнаещият съответните правила не може да бъде винен за това, че немарливо ги е изпълнил. Затова пък немарливото изпълнение на правилата може да се осъществи и при двете форми на непредпазливост – небрежност и самонадеяност. Допустимо е съществуването на тези две форми на осъществяване на престъплението тогава, когато поради незнанието на едни правила, както и поради немарливото изпълнение на други (обаче несвързани с първите) правила, е причинена съставомерната последица – смъртта (респ. телесната повреда) на пострадалия.“

Всъщност незнанието на дейността само по себе си би могло да е в резултат на разнообразно виновно поведение – би могло да е съзнавано и преследвано по една или друга причина, би могло да е несъзнавано, но деецът да е бил длъжен да узнае и да следва изискуемите правила. Същото се отнася и до немарливото изпълнение на дейността (предполага познание и въпреки това нарушаване на правилата), като е възможно деецът да е нарушил правилата, дори и умишлено, но като цялост – деянието да е извършено при професионална непредпазливост. В практиката по транспортни дела при изследването на допуснатите нарушения на специалните правила за движение по пътищата се приема, че водачът на МПС е възможно напълно умишлено да е нарушил специалните норми на ЗДвП и ППЗДвП, но деянието му като цяло да се квалифицира като непредпазливо.

Освен това, при повече констатирани отделни действия/ бездействия в резултат на незнание и едновременно с това такива, в резултат на немарливо изпълнение, съдът би могъл да отчете наличието им като отегчаващи наказателната отговорност обстоятелства.

Общото в повечето подобни случаи на съдебната практика е предявяването на иск за обезщетение на неимуществени вреди.

Отговорността за непозволено увреждане е предвидена в закона в защита на правата и интересите на гражданите. Както е посочено в Постановление № 7 от 1959 г.на Пленум на Върховен съд – тя има за задача не само да задължи виновния да обезщети пострадалия за причинените му вреди, но и да възпитава гражданите да спазват законността и да ги възпира да не увреждат противоправно правата и интересите на другите граждани. От друга страна, безспорно е, че отговорността не може да бъде ангажирана за проявена професионална непредпазливост въз основа на обичайни или житейски правила (Постановление № 2/ 79 г. на Пленума на ВС на РБ).

Съгласно задължителните за съдилищата указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени с т. 10 от постановление № 4/ 30.10.1975 г. по гр. дело № 5/ 2009 г. на Пленума на Върховния съд (ППВС № 4/ 30.10.1975 г.), вземането за обезщетение за влошаване здравословното състояние е изискуемо от момента на влошаването, от който момент на ексцеса се дължат и лихвите върху това обезщетение – чл. 84, ал. 3 от ЗЗД (При задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана).

В исковата молба ищецът следва да изложи обстоятелствата, на които се основава искът. Когато претенцията е за вреди, в резултат на лекарска намеса това изискване на процесуалния закон не следва да се тълкува буквално, като от ищеца се изисква формулирането на всички неблагоприятни последици от действията на лекаря или лекарския екип, тъй като пострадалият ищец обичайно не разполага със специални медицински познания. С оглед на това когато в исковата молба ищецът е описал влошеното си здравословно състояние, без изчерпателно посочване на всички конкретни негативни изменения в неговата физика и здравословно състояние и е поискана съдебно – медицинска експертиза за тяхното установяване, няма основание да се приеме, че в претенцията на ищеца не е включено едно или друго конкретно негативно изменение, което от своя страна да е основание на съда да отхвърли иска за вреди за съответстващата му част. В този см. с реш. № 80/ 2014 г. на ВКС е прието, че при търсена отговорност за увреждащо действие на екип от лекари при извършване на хирургическа операция, основанието на иска не се извежда от буквално съдържание на употребените в исковата молба изрази. Ищецът ако твърди да е пострадал от лекарска грешка, не е длъжен да обозначава изложените с иска обстоятелства нито с езика на закона, за да имат те значение за фактическия състав, нито с езика на медицината, за да бъдат те годно въведени като спорен предмет с оглед защитата на ответника.

При деликтната отговорност увредените от лекарска грешка лица могат да предявят исковете си не срещу лекаря като физическо лице, а срещу лечебното заведение, в което той полага труд, т.е. на основание чл. 49 от Закона за задълженията и договорите. В съдебната практика трайно е прието, че тази отговорност е за чужди виновни противоправни действия и има обезпечително – гаранционна функция. Възложителят на работата, може да се освободи от тази отговорност, ако се установи, че лицето, на което е възложена работата, не е причинило никаква вреда; ако неговите действия не са виновни и противоправни или ако вредата не е причинена при или по повод на възложената му работа – ППВС № 7 от 29.12.1958 г.

В САЩ, където се присъждат най – солидните суми като обезщетения,

в Калифорния например, възстановяването за неимуществени вреди е ограничено до $ 250,000. Според Върховния съд на Калифорния, обезщетението за неимуществени вреди компенсира ищеца за причинени болка, страдание, неудобство, физическо увреждане, обезобразяване и др.

И за европейските държави, най – общо, е характерно, че компенсацията може да бъде присъдена не само за материални щети като медицински разходи или загубени доходи, но и за нематериални вреди, т.е. болка и страдание. За да се предизвика индивидуална отговорност за медицински злоупотреби и да се получи обезщетение за такива щети, трябва да има причинно – следствена връзка между медицинското лечение и телесната травма, понесена от пациента, както и всякакви последващи вреди.

В някои европейски страни са в ход предложения да се реформира системата за професионална отговорност, като се въведе

системата за обезщетение без вина,

активна в скандинавските страни и в Нова Зеландия. Въведена е за първи път в Швеция през 1975 г., когато е създаден Пациентен осигурителен фонд, финансиран от държавни и частни практикуващи лекари, стоматолози,  физиотерапевти. Пациентите, които смятат, че са били ранени в резултат на медицинска помощ в Швеция, се насърчават да кандидатстват за компенсация, като използват формуляри, налични във всички клиники и болници. Ищецът получава обезщетение, когато се установи причинно – следствената връзка между лечението и увреждането. Така и броят на съдебните процеси е незначителен, което е обратна пропорционалност на конюнктурата в България.

Използвани източници:

• • Наказателен кодекс;

• • Добринка Радойнова – „Лекарски грешки“ ` 2013 г.;

• Практика на ВКС – http://www.vks.bg/vks_p10.htm