pravenanaliz.eu

Конституционният съд приема (реш. № 5 от 19 април 2019 г. по конституционно дело № 12 от 2018 г.), че околната среда е благо от най-висш порядък, което не може да бъде остойностено. 

Така съгласно чл. 352, ал. 1 от Наказателния кодекс, който замърсява или допуска да се замърсят почвата, въздухът, водни течения, басейни, подземни води, териториалните или вътрешните морски води или морски води в зони, определени с международно съглашение, в което участва Република България, и с това ги направи опасни за хора или животни и растения или негодни за използването им за културно-битови, здравни, земеделски и други стопански цели, се наказва с лишаване от свобода от една до пет години и с глоба от пет хиляди до тридесет хиляди лева. А според ал. 2, същото наказание се налага и на длъжностно лице, което е допуснало при проектиране, строителство или експлоатация на отводнителни или напоителни системи да не се вземат необходимите мерки, за да се предотврати опасно замърсяване на вододайните зони за питейно водоснабдяване или покачването нивото на подземните води в населените и курортните места.

В ал. 4 е предвидено наказание лишаване от свобода до три години и глоба от две хиляди до двадесет хиляди лева, ако деянието по ал. 1 или 2 е извършено по непредпазливост.

Престъплението по чл. 352 ал. 1 от Наказателния кодекс се намира глава 11 от НК „Общоопасни престъпления”, раздел III „Престъпления против народното здраве и против околната среда”, т.е. с квалифицирането на това деяние като престъпление по смисъла на НК се цели да се защитят обществените отношения, свързани с опазването и безопасността на народното здраве и опазването на околната среда.

Понятието „околна среда“ е разяснено в §1, точка 1 от допълнителните разпоредби на Закона за опазване на околната среда като комплекс от естествени и антропогенни фактори и компоненти, които се намират в състояние на взаимна зависимост и влияят върху екологичното равновесие, качеството на живота, здравето на хората, културното и историческото наследство. А за да се изясни съдържанието на термина „замърсяване“, следва да се вземе предвид разпоредбата на т. 5, §1 от ДР на ЗООС, съгласно която замърсяването представлява промяната на качествата и вследствие на възникване и привнасяне на физически, химически или биологически фактори от естествен или антропогенен източник в страната или извън нея, независимо дали се превишават действащите в страната норми.

За да е налице отговорност за престъпление по този член,  следва да се установи, че изпълнителното деяние на престъплението от фактическа страна се изразява или с действия по замърсяване, или в бездействие – непредприемане на необходимите  действия.

Субективната страна на състава изисква умисъл, проявен в едната от двете му форми – пряк или евентуален умисъл, както напр. в реш. № 209 / 1997 г. на Върховен касационен съд, където подсъдимият е действал  в условията на евентуален умисъл, тъй като след извършените проверки от ХЕИ е знаел за екологичното замърсяване, предизвикано от продължаването на производствената дейност, но въпреки това упорито не се е съобразявал с предписанията на компетентните органи, като при преследването на икономическите си цели е допускал настъпването на общественоопасните последици.

Съдържанието на умисъла за извършване на деянието под формата на замърсяване на околната среда изисква установяването по несъмнен начин на знанието на дееца за вида, количествата на отровните вещества и мястото и начина на складирането им в природата, за вредното им влияние върху почвата, водите и въздуха, което ги прави опасни за хора, животни или растения, или ги прави напълно негодни по предназначението им (реш. № 214/ 2012 г., ВКС).      

Доказването единствено на съставомерния резултат при липса на деяние и на причинна връзка, може да доведе до прекратяване на наказателното производство или до оправдателна присъда. Причинна връзка между дадено деяние и настъпилия престъпен резултат съществува, според реш. № 102/ 1995 г. на Върховен съд, щом като деянието е било едно от необходимите условия за настъпването на резултата, т.е. щом като деянието е обективна предпоставка, без която резултатът не би настъпил по такъв начин, в този вид, на конкретното място, време и т.н.

Престъплението по чл. 352, ал. 1 НК е резултатно, тъй като неговият състав съдържа определени общественоопасни последици. Единият съставомерен резултат се изразява в реално замърсяване на околната среда в някаква степен, а другият – налице е поставянето в опасност от замърсяване на околната среда.  Резултатът е настъпил, когато средата е станала опасна – било само за животните, било само за растенията или хората.

За съставомерността няма значение кой елемент от околната среда е засегнат, като замърсяването на повече от един следва да се отчете като отегчаващо обстоятелство. Средството и начинът на замърсяване би следвало да нямат значение за квалификацията.

Обществена опасност на деянието

Когато действието или бездействието не е общественоопасно, то не е престъпление (реш. № 45/ 1989 г., ВС). Критерии за обществената опасност на посегателствата срещу околната среда са размерът на нанесените вреди на природата и на стопанството и естеството на вредоносната дейност, определяща характера на опасността, както и факта, че вредоносните последици понякога настъпват в много по-късен етап.

Наказателна отговорност за юридическо лице

Двете директиви, които щрихират границите на престъпленията срещу околната среда са Директива 2008/99/ЕО от 2008 г. относно защитата на околната среда чрез наказателно право и Директива 2009/123/ЕО за изменение на Директива 2005/35/ЕО относно замърсяване от кораби и налагане на санкции при нарушения. Те съдържат разпоредби не само за наказателна отговорност на физическите лица, но и за такава спрямо юридическите лица.

Така например в чл. 6 в Директива 2008/99/ЕО от 2008 г. относно защитата на околната среда чрез наказателно право, и отнасящ се до отговорността на юридическите лица, е отбелязано, че Държавите-членки гарантират, че юридическите лица могат да бъдат подвеждани под отговорност за престъпленията, посочени в членове 3 и 4, когато тези престъпления са извършени в тяхна полза от лице на ръководна позиция в рамките на юридическото лице, действащо индивидуално или като част от орган на юридическо лице, въз основа на:

• мандат за представляване на юридическото лице,
• правомощие за взимане на решения от името на юридическото лице; или
• правомощие за упражняване на контрол в рамките на юридическото лице.

А съгл. чл. 7 държавите-членки вземат необходимите мерки, за да гарантират, че юридическо лице, подведено под отговорност за нарушение по смисъла на член 6, се наказва с ефективни, пропорционални и възпиращи наказания.

Наказателната отговорност за юридическо лице е все още непозната за правната система у нас. Сред предвидените наказания спрямо такъв субект, в държави, където се прилага са напр. заличаване на фирмата, спиране на дейността й и т.н. И макар отговорността на юридическото лице по същността си да се основава на извършването на противоправно деяние от физическо лице, тази отговорност може да е налице, в случай че извършителят на въпросното престъпление е неизвестен или не може да му бъде повдигнато обвинение.

Така остава актуалната възможност за имуществена санкция на юридическото лице по Закона за административните нарушения и наказания, която се налага независимо от осъществяването на наказателната отговорност на извършителя на престъпното деяние. А административното нарушение, за разлика от престъплението, не е общественоопасно.

 

Използвани източници:

• Наказателен кодекс;
• Директива 2008/99/ЕО от 2008 г. относно защитата на околната среда чрез наказателно право;
• Практика на ВКС – http://www.vks.bg/search.html;
• Практика на КС – http://www.constcourt.bg/bg/Acts/Index;
• Закон за опазване на околната среда.