pravenanaliz.eu

Адвокат Ивелин Йорданов, гр. Варна, но принципно работя на територията на цялата страна. За контакти: тел. 0876 196 193, e-mail: pravenanaliz@abv.bg. Кантората не дава безплатни консултации.

Контрол на достъпа до работното място, спазване на работно време и трудова дисциплина, опазване на служебно имущество – това са основанията на работодателите да използват системи за наблюдение. Или в концентрирана форма – „реализиране на законни интереси“ (чл.4, ал.1, т.7 от Закона за защита на личните данни). Разбира се, мотив се явява и идеята за подобряване, по нестандартен начин, на ефективността на служителите. Да не говорим, че осеяно с камери помещение може да е и вследствие на параноичен изблик, че всеки служител е потенциален крадец.

Така или иначе,

видеонаблюдението на работното място

представлява  „Обработване на лични данни“ по смисъла на §1, т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на личните данни (ЗЗЛД). Лаконична дефиниция на „лични данни“ се съдържа още в  Директива 95/ 46 / ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 24 октомври 1995: „Лични данни означава всяка информация, свързана с идентифицирано или подлежащо на идентификация лице“.

Работодателят добива качеството „администратор на лични данни” по смисъла на ЗЗЛД, при използването на видеокамерите. Още преди въвеждането им в експлоатация той трябва да го заяви за вписване в регистъра към Комисията за защита на личните данни, както и да постави информационни табели в съответния обект за осъществяваното наблюдение и да уведомява работниците преди постъпването им на работа. Комисията счита, че е „абсолютно недопустимо монтирането на камери в стаи за почивка, санитарни и обслужващи помещения“ (из Становище на Комисията за защита на личните данни, рег. № П-763/2014, гр. София, 02.04.2014 г.).

Освен това, за работодателя/ администратора на лични данни възниква задължението „съгласно чл. 23, ал. 1 от ЗЗЛД да предприеме необходимите технически и организационни мерки, за да защити данните от случайно или незаконно унищожаване, или от случайна загуба, от неправомерен достъп, изменение или разпространение, както и от други незаконни форми на обработване. Той е длъжен да определи и срокове за провеждане на периодични прегледи относно необходимостта от обработване на данните, както и за заличаване на личните данни“ (ibid.).

Даването на съгласие от страна на работниците е друг от компонентите на законосъобразното видеонаблюдение. Съгл. параграф 1, т. 13 от ЗЗЛД „съгласие на физическото лице“ е всяко свободно изразено, конкретно и информирано волеизявление, с което физическото лице, за което се отнасят личните данни, недвусмислено се съгласява те да бъдат обработвани. Тук Комисията, в гореупоменатото Становище, допълва, че „Информираността включва конкретното физическо лице да знае кой обработва данните му, какви данни обработва, с каква цел, на кого ги предоставя и кои лица имат достъп до тях. Работодателят е длъжен да предостави на работниците в предприятието необходимата информация, свързана с осъществяваното видеонаблюдение, както и за техните права по отношение на личната им неприкосновеност“.

Всяко физическо лице има право на достъп до отнасящите се за него

лични данни,

вкл. видеозаписи (чл.26, ал.1 ЗЗЛД). Но в хипотеза на присъствие и на други лица на записа, Комисията постановява (ibid.), че „когато при осъществяване правото на достъп на физическото лице могат да се разкрият лични данни и за трето лице, администраторът е длъжен да предостави на съответното физическо лице достъп до частта от тях, отнасяща се само за него. За тази цел той трябва да предприеме съответни технически мерки за заличаване/ маскиране на образите на другите лица – обект на видеонаблюдението. При липса на такава техническа възможност достъп до видеозаписи може да бъде предоставен само със съгласието на всички лица – обект на видеонаблюдението“.

Може да се подава сигнал до Комисията дори и при видеонаблюдение от частен имот. А ако се констатират нарушения, по всички априорни пунктове,  КЗЛД издава задължително предписание или санкционира с налагане на глоби.

А скритите камери?

Тук думата има и Конституцията на Република България, според текста на чл. 32, ал. 2 – „Никой не може да бъде следен, фотографиран, филмиран, записван или подлаган на други подобни действия без негово знание или въпреки неговото изрично несъгласие освен в предвидените от закона случаи“.

Всъщност въпроса за скритите видео камери на работното място предизвиква силен обществен резонанс през последните години в Германия, когато става ясно, че компании като „Лидл“ и „Дойче телеком“ са наблюдавали тайно служителите си. Така например, според решение на Франкфуртския Съд по трудовите въпроси, от 2000 г.  (18 Ca 4036/ 00): „Работниците, които биват наблюдавани чрез камери от работодател, без разрешение, може да претендират обезщетение за неимуществени вреди“.

В друга европейска държава като Белгия, с решение на Касационния съд от 27.02.2001 г., се определят като „законни и необходими“ действията на работодател по инсталиране на скрита камера, с цел да установи, дали негов служител, опериращ на касов апарат, присвоява пари. И се добавя, че подобен подход не е в разрез с чл. 8 от Европейската конвенция за правата на човека, досежно правото на зачитане на личния и семейния живот. С което конституира и положението, че служителите не винаги е нужно да бъдат уведомявани за евентуалното видеонаблюдение.

Въпросът, поставен на по – широка плоскост: видеозаписът и доказването

Достатъчно експлицитно Върховния касационен съд констатира в реш. № 136/ 2011 г., че „Независимо от липсата на изрично посочване на видеоносителите като веществено доказателство, след като съдържащите се в тях данни могат да бъдат интерпретирани по съответния ред, дори с използването на специални знания, то може да се приеме, че видеозаписът може да бъде използван за целите на доказването в гражданския процес, включително и при установяване на осъществено дисциплинарно нарушение“.

А спрямо битуващото разбиране, че видеозаписът не е годно доказателство, ibid.: „Физическото възпроизвеждане на доказателствени факти, каквото е по естеството си видеозаписът, следва да отговаря на общото изискване – да е достоверно. Видеозаписът подлежи на непосредствено възприемане от съда след приемането на видеоносителя по делото като веществено доказателство и чрез специфичния способ за възприемането му оглед“.

 

Използвани източници:

• • Конституция на Република България;

• • Закон за защита на личните данни;

• • Директива 95/ 46 / ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 24 октомври 1995;

• • Становище на Комисията за защита на личните данни, рег. № П-763/2014, гр. София, 02.04.2014 г.;

• Практика на ВКС – http://www.vks.bg/vks_p15.htm .