Задължението на работодателя за изплащане на трудовото възнаграждение
🔷 Адвокат Ивелин Йорданов
✅ Професионални правни услуги от адвокат с над 10 години опит.
✅ Процесуално представителство, консултации, изготвяне на документи.
📍 Варна | Работя и с клиенти от цялата страна
📞 0876 196 193 | ✉️ pravenanaliz@abv.bg
Моля, имайте предвид, че кантората не предоставя безплатни консултации.
Задължението за изплащане на трудовото възнаграждение е основно задължение на работодателя по трудовото правоотношение. То е установено в чл. 124 от КТ, който гласи, че по трудовото правоотношение работникът или служителят е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил, и да спазва установената трудова дисциплина, а работодателят – да осигури на работника или служителя условия за изпълнение на работата и да му плаща възнаграждение за извършената работа.
За прекратяването на трудовия договор по взаимно съгласие и функцията на заповедта за прекратяването му – тук.
Това задължение на работодателя е уредено и в чл. 128 КТ – работодателят е длъжен в установените срокове:
1. да начислява във ведомости за заплати трудовите възнаграждения на работниците и служителите за положения от тях труд;
2. да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа (но няма законова пречка при обсъждането на факта на начисляването, в съвкупност с останалите доказателства по делото, съдът да приеме, че макар начислено, трудовото възнаграждение не се дължи поради това, че работата не е извършена, според отразеното в опр. № 495/ 2010 г., ВКС);
3. да издава при поискване от работника или служителя извлечение от ведомостите за заплати за изплатените или неизплатените трудови възнаграждения и обезщетения.
В реш. № 826/ 2010 г. ВКС приема, че задължението на работодателя да заплаща положения по трудовото правоотношение труд, не е обвързано от постигнатия финансов резултат. Едностранно волеизявление на работодателя, не може да прекрати правоотношението с обратна сила и да заличи задължението за изплащане на трудово възнаграждение.
Трудовото възнаграждение се определя при сключването на трудовия договор. То е елемент от необходимото (задължително) съдържание на трудовия договор.
Съгласно чл. 66, ал. 1, т. 7 КТ, при сключването на трудовия договор страните трябва да определят размера на основното и на допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, както и периодичността на тяхното изплащане.
Оттук следва, че работодателят дължи изплащане на уговореното при сключването на трудовия договор възнаграждение и то в установените срокове, защото положеният труд по трудово правоотношение е възмезден. Неговият размер е посочен в писмения трудов договор.
Всякакви други уговорки, които не са намерили място в трудовия договор, са без правно значение и не се ползват със закрила.
Нещо повече, в случай, че напр. страните по трудовото правоотношение са се договорили реалната заплата да е по – висока от посочената в договора и се изплаща по банков път, след прекратяване на трудовия договор работодателят може да предяви иск срещу работника, на основание неоснователно обогатяване на последния, за разликата между между изплатените суми и реално дължимите по договора.
Състав на ВКС се произнася в реш. № 238/ 2006 г., че изрично предвиденото от закона изискване за договаряне заплащането на допълнително трудово възнаграждение, изключва възможността съдът да присъжда възнаграждение, за получаването на което страните по трудовото правоотношение не са постигнали договореност.
За прекратяването на трудовия договор от работника/ служителя с предизвестие, можете да прочетете тук.
Също така, трудовото възнаграждение е съществен елемент от състава на трудовото правоотношение и липсата на договорено между страните такова съставлява обстоятелство, което не позволява конкретното правоотношение да се квалифицира като трудово (из реш. № 9961/ 2020 г., ВАС).
Но следва да се има предвид, че при обявяване на трудовия договор за недействителен, ако работникът е действал добросъвестно при сключването му, отношенията между страните се уреждат като при действителен трудов договор.
Работодателят, който по своя вина не е оформил волеизявлението си в надлежна форма, но е манифестирал съгласието си чрез приемане на изпълнението, отговаря за трудовото възнаграждение (реш. № 667/ 2005 г., ВКС).
Трудовото възнаграждение се изплаща лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка или по писмено искане на работника или служителя – на негови близки.
По писмено искане на работника или служителя трудовото му възнаграждение може и да се превежда по негова платежна сметка. От всичко това следва, че за доказване изплащането на трудовото възнаграждение не могат да бъдат използвани гласни доказателства.
Така, размерът на договореното и получаваното от работника трудово възнаграждение се доказва с писмени доказателства – трудов договор, отбелязвания във ведомостите за работна заплата, фишове за получавано месечно трудово възнаграждение и други, не и със свидетелски показания съгласно разпоредбата на чл.164 от ГПК.
Правилото на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК не допуска свидетели за установяване на обстоятелства, за които законът изисква писмен акт или за установяване на договори на стойност над 5 000 лв. Фактът на извършване на определена работа не попада в кръга на забраната, защото този факт нито е „договор“ със стойност, нито има законово изискване той да бъде удостоверен в определен документ (из опр. № 495/ 2010 г., ВКС).
Работодателят е длъжен да плаща в уговорените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. Неизпълнението на това задължение обуславя ангажирането на отговорността на работодателя.
Нарушението от страна на работодателя на задължението да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа е съществено, защото може да има тежки последици за работника поради липса на средства за издръжка и в тези случаи намесата на контролните органи, не само че не е недопустима, но обратното – задължителна е. Право на работника е да избере дали да иска защита по административен ред от контролните органи или по исков ред от съда.
По иск с правно основание чл. 128 КТ
в тежест на ищеца е да установи наличието на трудово правоотношение с ответника през процесния период, за който твърди, че има право на трудово възнаграждение, наличието на отработване на претендираното трудово възнаграждение, както и неговия размер, а в тежест на ответника е да докаже плащането му
- по ведомост,
- срещу разписка,
- по писмено искане на работника или служителя – на негови близки или
- по негова платежна сметка.
Работникът или служителят не може да получи частта от брутното трудово възнаграждение, представляваща дължимите от него данък върху общия доход и осигурителни вноски, но за да се съберат тези публични държавни вземания е необходимо в съдебното решение ясно да е посочено дали се присъжда брутното трудово възнаграждение, в който случай съдебният изпълнител е длъжен да отдели суми за изплащане на тези задължения, или се присъжда остатъкът след приспадане от брутното трудово възнаграждение на дължимия данък върху общия доход и осигурителните вноски (реш. № 154/ 2015 г., ВКС).
При непрестиране на работната сила, право на трудово възнаграждение за работника
съществува в случаи, когато това не се дължи поради виновно поведение на работника/ служителя, а именно: при неизпълнение на трудовите норми (чл. 266, ал. 1 КТ – Когато работник или служител не изпълни трудовите си норми не по своя вина, получава трудово възнаграждение според изработеното, но не по – малко от уговореното възнаграждение за пълно изпълнение), при престой и производствена необходимост (чл. 267 КТ – За времето на престой не по вина на работника или служителя той има право на брутното трудово възнаграждение), при производство на некачествена продукция (чл. 268, ал. 3 КТ – При производство на негодна продукция не по вина на работника или служителя той има право на трудово възнаграждение като за годна продукция).
Когато работникът се е явил на работа в предприятието и е изявил готовност да работи, но по причина у работодателя не е била използвана работната му сила, на него му се дължи пълният размер на уговореното трудово възнаграждение.
Допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер
Разпоредбата на чл. 15 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, сочи изрично и чрез препращане кои са допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер: тези, които се заплащат за образователна и научна степен и за придобит трудов стаж и професионален опит, както и тези допълнителни възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. Към тях следва да се причислят и всички предвидими и сигурни плащания, определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор.
Върховните съдии от ВКС в реш. № 221/ 2018 г., разясняват, че изплащаните суми за нощен труд, труд в официални празници, заплащане на труд, при който отчитането зависи от възприетия от различните работодатели начин на отчитане на работното време – подневно или сумирано, не могат да бъдат отнесени към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер.
Използвани източници:
- Кодекс на труда;
- Практика на ВКС – https://www.vks.bg/search.html;
- Граждански процесуален кодекс.