pravenanaliz.eu

Една от специфичните особености на имуществената застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите е, че застраховано е всяко лице, което ползва моторно превозно средство на законно основание и в този смисъл е отговорно за причинените при управлението му вреди.

При настъпване на застрахователното събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение в уговорения срок.

Застрахователят носи отговорност за всички вреди, причинени от лицето, чиято отговорност е застраховал.

Това са всички преки и непосредствени вреди от увреждането, за което водачът на автомобила, респ. на основание договора за застраховка застрахователят, отговаря. Това означава, че установи ли се извършването на противоправно и виновно действие от страна на водача, чиято гражданска отговорност е застрахована, застрахователят отговаря за всички вреди.

Според новелата на чл. 380 Кодекса за застраховането, лицето, което желае да получи застрахователно обезщетение, е длъжно да отправи към застрахователя писмена застрахователна претенция. Лицето е длъжно с предявяването на претенцията да предостави пълни и точни данни за банковата сметка, по която да се извършат плащанията от страна на застрахователя, освен в случаите на възстановяване в натура.

А застрахователят извършва плащането на застрахователното обезщетение по предоставената банкова сметка независимо дали неговият размер е определен от застрахователя, или по съдебен ред.

Срокът за окончателно произнасяне по претенция по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“

Този срок не може да е по – дълъг от три месеца от нейното предявяване пред застрахователя, сключил застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, или пред неговия представител за уреждане на претенции.

В този срок лицето, пред което е предявена претенцията, трябва да:

1. определи и изплати размера на обезщетението, или

2. даде мотивиран отговор по предявените претенции, когато:

а) отказва плащане, или

б) основанието на претенцията не е било напълно установено, или

в) размерът на вредите не е бил напълно установен.

Застрахователят не може да откаже да се произнесе по основателността на претенция за обезщетение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, когато за удостоверяването на пътнотранспортно произшествие е бил представен някой от следните документи:

1. констативен протокол за пътнотранспортно произшествие;

2. протокол за пътнотранспортно произшествие;

3. протокол за пътнотранспортно произшествие, непосетено на място от органите на Министерството на вътрешните работи;

4. друго удостоверение, издадено на законово основание от органите на Министерството на вътрешните работи;

5. двустранен констативен протокол, който се съставя, когато от пътнотранспортното произшествие са причинени само имуществени вреди, които не възпрепятстват движението на моторното превозно средство на собствен ход, и има съгласие между участниците в пътнотранспортното произшествие относно обстоятелствата, свързани с неговото настъпване.

Когато документите са недостатъчни за удостоверяване на съществени обстоятелства във връзка с настъпването на пътнотранспортно произшествие, застрахователят може да изисква представянето на документи и доказателства, изготвени от други компетентни органи или лица.

Застрахователят дължи и законната лихва за забава върху размера на застрахователното обезщетение, ако не го е определил и изплатил в срок считано от три месеца от предявяване на претенцията, освен в случаите, когато увреденото лице не е представило доказателства, поискани от застрахователя.

Извънсъдебното споразумение между пострадалия и застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на виновния водач на МПС

има за предмет установяване на вида и обема на претърпените вреди, определяне на размера и начина на плащане на застрахователно обезщетение за тези вреди.

При валидно сключено извънсъдебно споразумение между пострадалия и делинквента, в което те са постигнали съгласие за заплащане на обезщетение за вредите от непозволеното увреждане и увреденият е заявил изрично, че платената сума ги покрива изцяло, увреденото лице няма основание да иска заплащане на обезщетение за същите вреди по съдебен ред от застрахователя по чл. 432, ал. 1 КЗ.

Споразумението за обезщетяване има характер на договор, поради което по силата на чл. 21, ал. 1 ЗЗД поражда действие само между страните.

Но непроизнасянето и неплащането на застрахователно обезщетение в срок е свързано освен с изпадане на самия застраховател в забава, за която дължи лихва, но и с възможността увреденото лице да предяви иск на основание чл. 432, ал. 1 КЗ. 

Съгласно чл. 432 КЗ, увреденото лице, спрямо което застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“. 

По застраховка „Гражданска отговорност“, която е задължителна, застрахователят отговаря пред увреденото лице и когато застрахованият го е увредил умишлено.

В реш. № 133/ 2017 г., ВКС приема, че притезателното имуществено право на увреденото лице спрямо застрахователя на делинквента по прекия иск по чл. 432, ал. 1 КЗ е уредено в съотношение на алтернативност с деликтното право на пострадалия по чл. 45 ЗЗД срещу носителя на гражданската отговорност. Прякото и деликтното право на пострадалия възникват едновременно с общи елементи в пораждащия ги фактически състав, съществуват успоредно като конкуриращи се права и се погасяват в един и същи момент, но след окончателното удовлетворяване на увреденото лице. Прието е, че въпрос на преценка на носителя на тези права е от кого да потърси репариране на претърпените вреди. 

Фактическият състав на иска по чл. 432, ал. 1 КЗ се свързва с:

• пълното и главно доказване от ищеца на реализирането на процесното ПТП,
• виновното причиняване на същото от деликвента, като вината на деликвента се предполага до установяването на противното,
• противоправно деяние състоящо се в действие и/ или бездействие,
• наличието на валидно застрахователно правоотношение, към момента на ПТП,
• претърпените по вид и обем материални щети и неимуществени вреди,
• причинната връзка между тях и деликта,
• размера на дължимото обезщетение за тях.

В тежест на ответната страна е да докаже положителните факти, на които основава твърденията и доводите си, в това число и възраженията за съпричиняване, както и евентуално при успешно проведено доказване от ищеца – че му е изплатил застрахователно обезщетение за претърпените увреждания.

Неимуществените вреди

подлежащи на обезщетяване се свеждат основно до такива, свързани с физически болки и страдания от телесни увреждания или болки и страдания, причинени от смърт на близък. Засегнатите в този случай блага са неимуществени. Право на обезщетение за причинени неимуществени вреди имат лицата, чиито здраве или телесна цялост са били увредени и в резултат на това са претърпели болки и страдания, както и лицата, които поради родствени или близки отношения от настъпилата смърт на пострадалия са претърпели душевни страдания. 

Неимуществените вреди нямат стойностно изражение, поради което съгласно чл. 52 ЗЗД, размерът на паричното обезщетение за тях се определя от съда по справедливост.

За да определи справедливия размер на обезщетението съдът е длъжен да отчете не само физическите, но и психическите травми от ПТП. Така, при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от лице в резултат на причинени му от деликт телесни увреждания, следва да се вземат предвид времето на извършване на увреждането, както възрастта на пострадалия, характерът и тежестта на увреждането, интензитетът и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, и прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. 

Но отделните болки, страдания, неудобства и т.н. не представляват самостоятелни основания за водене на множество преки искове срещу съответния застраховател, когато произтичат от факта на едно и също вредоносно събитие.

Според трайната практика на ВКС, ако приживе пострадалият е предявил иск за обезщетение за неимуществени вреди, при неговата смърт исковият процес следва да продължи с участието на наследниците му. Даденото разрешение е обусловено от обстоятелството, че в този случай предмет на делото не е защита на строго лични права (напр. право на възстановяване на работа, на промяна на име и т.н.). Следва да се приеме, че правото на обезщетение за неимуществени вреди се наследява и ако приживе пострадалият отправи извънсъдебно искане да му бъде заплатено такова обезщетение от задълженото за това лице. Но ако пострадалият не е обявил волята си, че търпи неимуществени вреди в резултат на болки и страдания и не е обективирал личната си преценка, че желае да упражни правото си на обезщетение за тези вреди, наследниците му не могат да наследят това право и да го упражнят вместо него. 

Ексцес

Валидно сключеното извънсъдебно споразумение обективира волята на страните за уреждане на възникналото правоотношение относно обезщетението за претърпените вреди от непозволеното увреждане, като

след постигната спогодба увреденото лице има основание да търси обезщетение от застрахователя само за неудовлетворени вреди, които не са били предмет на споразумението или за новонастъпили вреди – така нар.     ексцес. 

В ТР № 1/ 2015 г. по т. д. № 1/ 2014 г., ОСТК на ВКС, се разяснява, че видно от съдържанието на чл. 51, ал. 3 ЗЗД (когато е присъдено обезщетение за изгубена работоспособност, то може да бъде намалено или увеличено, ако се промени работоспособността на увредения във връзка с причинените вреди) правото на обезщетение при ексцес се проявява значително по – късно и макар да е свързано с вземанията по чл. 51, ал. 1 ЗЗД (обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. То може да бъде платимо еднократно или периодически) и чл. 52 ЗЗД е ново самостоятелно право. За него погасителната давност започва да тече не от момента на непозволеното увреждане, а от деня на проявление на новите вреди в пълния им обем, т.е. от деня на влошаване здравето на увредения спрямо първоначалната му увреда, както е прието и в т. 1 на действащото и понастоящем ППВС № 1/ 1981 год. 

Съпричиняването

При съпричиняване на вредоносния резултат от неколцина, застрахователят по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност“ на автомобилистите отговаря до размера на застрахователната сума, но за обезщетяване пълния размер на вредата, а не пропорционално на приноса на застрахования от него делинквент. Това следва и от разпоредбата на чл. 53 ЗЗД (ако увреждането е причинено от неколцина, те отговарят солидарно), установяваща солидарна отговорност на причинителите на вредата, всеки от които отговаря спрямо увредения за всички причинени от деликта вреди в пълния им размер, а не съобразно приноса си. 

В цитираното вече ТР № 1/ 2015 г. по т. д. № 1/ 2014 г., ОСТК на ВКС, се съдържат редица ориентири досежно съпричиняването, като например:

Изразяващо се в поемането на предвидим и реално очакван риск, или в неговото неоправдано игнориране, това поведение съставлява обективен принос, който е противоправен и е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, последица от реализираното пътно – транспортно произшествие. 

Дали поведението на пострадалия е рисково и дали то е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай. Степента на съпричиняване се преценява във всеки конкретен случай, но не може да доведе до пълен отказ от обезвреда. 

А тежестта за доказване, е върху позоваващата се на съпричиняването страна в процеса – делинквент или застраховател. Тя следва да установи с допустимите от ГПК доказателствени средства не само обективния факт на знание на увредения, респ. възможността за узнаване при проявена дължима грижа, че водачът на моторното превозно средство, в което е пътувал, е употребил алкохол. При твърдение за невменяемост доказателствената тежест се носи от увредения. 

Обезщетение при смърт на близък

Материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на ВС и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъда обезщетени.

Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди (из реш. № 60143/ 2021 г., ВКС). 

В реш. № 50064/ 2023 г., ВКС постулира, че изложените мотиви към тълкувателното решение (Тълкувателно решение № 1/ 21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/ 2016 г. на ОСНГТК на ВКС) разкриват ясно идеята, от която се е ръководило общото събрание на съдиите от трите колегии на ВКС при разширяване на кръга на лицата с право на обезщетение – да се признае по изключение активна легитимация на други лица, извън най-близките (по смисъла на двете постановления на Пленума на ВС от 1961  г. и 1969 г.), в частност на братята и сестрите, за получаване на обезщетение за неимуществени вреди, когато поради конкретни житейски ситуации и обстоятелства те са създали с починалия особено близка духовна и емоционална връзка, отличаваща се по съдържание от традиционно съществуващите връзки между братята и сестрите, и когато интензитетът и продължителността на търпените от тях болки и страдания по повод загубата на близкия човек надвишават тези, които е нормално да се понасят в случай на смърт на брата или сестрата. 

Използвани източници:

• Кодекс за застраховането;
• Закон за задълженията и договорите;
• Практика на ВКС – https://www.vks.bg/search.html.