pravenanaliz.eu

Според новелата на чл. 176, ГПК, съдът може да разпореди страната да се яви лично, за да даде обяснения за обстоятелствата по делото. На страната, задължена да се яви лично, съдът съобщава въпросите, на които трябва да отговори, като я предупреждава за последиците от неизпълнението на това задължение. 

Съдът може да приеме за доказани обстоятелствата, за изясняването на които страната не се е явила или е отказала да отговори без основателна причина, както и когато е дала уклончиви или неясни отговори (не и когато за неявяването има извинителни причини или уклончивият или неясен отговор се дължи на неразбиране на въпроса). Когато страната не може да се яви пред съда поради трудно преодолима пречка, обясненията й може да бъдат дадени пред делегиран съд или чрез видеоконференция.

За възобновяването на наказателно дело, когато се разкрият нови обстоятелства или доказателства, можете да прочетете тук.

Обясненията на страната представляват твърдения на лица, заинтересовани от фактите, за разлика от показанията на свиделите. Като освен това, страната не носи наказателна отговорност за неверни твърдения.

Ако страната иска да бъде подложена на разпит насрещната страна, съдът е длъжен да удовлетвори това искане. Иначе той ще лиши страната от възможността да използва като доказателство отговорите на противната страна (реш. № 2514/ 1983 г., ВС).

Признанията

Но обясненията на страната, които са признания, се считат за доказателствено средство. Както е разяснено в „Българско гражданско процесуално право” издание 2020 г., „признанието е изявление на страната за това, че са се осъществили неизгодни за нея факти или че не са се осъществили изгодни за нея факти. Признанието се отличава от твърдението, защото е винаги неизгодно за признаващия. Върху неизгодността се крепи неговата доказателствена стойност”.

И още, „обясненията на страната могат да бъдат използвани като доказателствено средство само срещу страната, от която те изхождат, но не и в нейна полза”, с други думи дадените обяснения могат да се ценят единствено, когато са във вреда на страната, която ги предоставя.

Например в този смисъл, изявлението на длъжник за окончателно плащане представлява удостоверяване на изгоден за страната факт, поради което не представлява признание както в материалноправен, така и в процесуалноправен смисъл и не следва да се цени с оглед на всички обстоятелства по чл. 175 ГПК (извадка от реш. № 190/ 2014 г., ВКС).

Признанието на неизгоден за страната факт е доказателствено средство, което не освобождава противната страна от тежестта на доказване, освен ако този факт е обявен за ненуждаещ се от доказване. Обясненията, с оглед императивната разпоредба на чл. 154 ГПК (всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения), подлежат на установяване на общо основание с допустимите за това доказателствени средства.

И според по – отдавнашната релевантна съдебна практика, обясненията на страната са предмет на доказване. Те предизвикват нужда от доказване, но не представляват сами по себе си доказване (реш. № 883/ 1969 г., ВС).

Но тъй като признанието може да не отговоря на истината, съгл. чл. 175 ГПК, направеното от страна или от неин представител признание на факт се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото.

А това са обстоятелствата, които са заявени от страните във връзка с разглеждане на спора и касаят неговият предмет.

Признанието може да се дължи и на допусната от страната грешка. И в тази хипотеза, признанието и оттеглянето му се преценяват с оглед на всички обстоятелства по делото, при съобразяване на правилата за разпределение на доказателствената тежест. 

Характерно е, че няма установена от закона форма за признанието. 

Върховните съдии от ВКС приемат в реш. № 108/ 2020 г., че признанието на неизгодни за страната факти може да се направи пред съда или пред друг орган, пред другата страна или пред трето лице.

Твърдението на страна по делото за осъществяването на неизгоден за нея факт, съдържащо се в становището по иска, следва да се приеме за признание по смисъла на чл. 175 ГПК и ако по делото липсват данни в противен смисъл, осъществяването на този факт може да се приеме за доказано, разяснява ВКС чрез опр. № 311/ 2018 г.

Така и направено признание за неплащане цената на продаден имот представлява процесуално действие по смисъла на чл. 175 ГПК, независимо че според съществуващия нотариален акт цената е била изплатена (из опр. № 848/ 2013 г., ВКС). 

С признание могат да се доказват и факти, за които свидетелски показания са недопустими съобразно чл. 164 ГПК, който гласи, че свидетелски показания се допускат във всички случаи, освен ако се отнася за:

1. установяване на правни сделки, за действителността на които закон изисква писмен акт;

2. опровергаване съдържанието на официален документ;

3. установяване на обстоятелства, за доказването на които закон изисква писмен акт, както и за установяване на договори на стойност, по-голяма от 5000 лв., освен ако са сключени между съпрузи или роднини по права линия, по съребрена линия до четвърта степен и по сватовство до втора степен включително;

4. погасяване на установени с писмен акт парични задължения;

5. установяване на писмени съглашения, в които страната, която иска свидетелите, е участвала, както и за тяхното изменение или отмяна;

6. опровергаване на съдържанието на изходящ от страната частен документ.

В случаите на т. 3, 4, 5 и 6 свидетелски показания се допускат само при изрично съгласие на страните.

Извънсъдебно признание

Това е признание, което не е направено пред съда разглеждащ спора, а напр. пред ответната страна, трети лица или друг орган.

Напр. признание в друго производство, съответно обективирането му в писмен вид – в протокол от съдебно заседание на друг съд (в този смисъл реш. № 35/ 2021 г., ВКС). 

Или реш. № 108/ 2020 г., където ВКС приема, че когато страната е направила писмени изявления пред орган на досъдебното производство за факти, касаещи правоотношенията с насрещната страна по гражданскоправния спор, тези извънсъдебни признания за неизгодни за страната факти съставляват доказателство, което следва да бъде ценено от гражданския съд. Преценката относно достоверността на такова признание следва да се извърши от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. При извършването на тази съвкупна преценка, съдът трябва да изследва дали направеното признание кореспондира или е в противоречие с останалите обстоятелства, установени по делото. 

Както е отбелязано още в реш. № 3372/ 1952 г., ВС, ако извънсъдебното признание бъде доказано, съдът е длъжен да го вземе предвид.

В по – скорошната съдебна практика на ВКС и отбелязаното вече реш. № 108/ 2020 г., се посочва още, че на доказано извънсъдебно признание на неизгодни за страната по спора факти, не може да бъдат противопоставени обясненията на тази страна, които съдържат изгодни за нея факти и същото да бъде отречено само въз основа на тези обяснения. 

В „Българско гражданско процесуално право” е подчертано, че „доказването на извънсъдебното признание ще стане или със свидетелски показания, или с документа, който го материализира (напр. разписката на кредитора, че е получил плащането)”.

От своя страна, страната, която е направила извънсъдебно признание на неизгодни за нея факти, трябва да повдигне съответните възражения за нищожност, унищожаемост на признанието или неговата неистинност/ неавтентичност или невярно съдържание (реш. № 84/ 2018 г., ВКС). 

Кои страни по делото могат да дават обяснения

Съобр. разпоредбата на чл. 177, ал. 1, като страни по делото дават обяснения: 

1. физическите лица; 

2. законните представители на юридическите лица (т.е. действащите представители към момента на изслушването пред съда, докато бивш законен представител вече няма това качество и може единствено да бъде разпитан пред съда в качеството му на свидетел и изявлението му следва да бъде преценявано като такова при съобразяване с останалите изисквания на закона за преценка на това доказателство, като съвкупната преценка на това доказателство с останалите доказателства по делото и възможната заинтересованост на свидетеля от изхода на спора в полза на една от страните); 

3. длъжникът и синдикът по дела, свързани с масата на несъстоятелността; 

4. съдружниците в събирателно дружество; 

5. лично отговорният съдружник в командитно дружество. 

Следващата ал. 2, указва, че когато страната е малолетна или поставена под пълно запрещение, съдът може да изслуша нейния законен представител. Когато страната е непълнолетна или поставена под ограничено запрещение, съдът може да я разпита в присъствието на родителя или попечителя й.

Възможността пълномощниците на страните в процеса да свидетелстват произтича и от текста на чл. 172 ГПК – показанията на роднините, на настойника или на попечителя на посочилата го страна, на осиновителите, на осиновените, на тези, които се намират с насрещната страна или с роднините и в граждански или наказателен спор, на пълномощниците, посочени от техните доверители, както и на всички други, които са заинтересовани в полза или във вреда на една от страните, се преценяват от съда с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид възможната тяхна заинтересованост.

В зависимост от съдържанието на показанията, същите могат да се квалифицират и ценят като обяснения на страната по чл. 176 ГПК.

Използвани източници:

• Граждански процесуален кодекс;
• Практика на ВКС – https://www.vks.bg/search.html;
• „Българско гражданско процесуално право” издание 2020 г.