Резултативният адвокатски хонорар

Адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, като размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката и клиента. Законът за адвокатурата указва, че този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по – нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. 

Съобразно разпоредбата на чл. 9 ЗЗД, страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. То е проявление на един от основните принципи в гражданското право, а именно на гражданскоправните субекти е позволено всичко, което не им е изрично забранено. А правилото на чл. 36, ал. 4 от Закона за адвокатурата е изключение, което ограничава договорната свобода по чл. 9 ЗЗД и за това не подлежи на разширително тълкуване.

Съгласно чл. 36, ал. 4 ЗА, възнаграждението може да се уговори в абсолютна сума и/ или процент върху определен интерес с оглед изхода на делото, с изключение на възнаграждението за защита по наказателни дела и по граждански дела с нематериален интерес.

Идентичен текст е поместен и в чл. 14, ал. 5 от Етичния кодекс на адвоката.

Тази разпоредба предвижда възможност за отлагане на плащането на адвокатското възнаграждение, като го поставя в зависимост от изхода на спора, в който и момент задължението за резултативен хонорар става изискуемо. Трябва да се отбележи, че и в случай на резултативен хонорар, на адвоката се дължи минималното възнаграждение по Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Отделен е въпроса за предизвикалото полемика решение на СЕС, по – рано през годината, относно възможността съдилищата да присъждат и адвокатски възнаграждения под определения минимум в наредбата.

Според т. 1 от Тълкувателно решение № 6/ 06.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/ 2012 г., ОСГТК, съдебните разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат тогава, когато страната е заплатила възнаграждението. 

Също така, страните по договора за правна защита могат да постигнат съгласие по всякакви, допустими от закона условия, в това число и заплащане на резултативен хонорар, който да бъде дължим след приключване на делото и да се определя от неговия изход. Тази свобода в договарянето обаче се свързва единствено с отношенията между клиент и адвокат, но не предпоставя разширително тълкуване на чл. 78 ГПК.

Доказването на направените разноски в съдебното производство

има за правна последица приложението на чл. 78 ГПК, т.е. присъждането на разноските. Ето защо, в договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане. В случаите, при които е договорено заплащане по банков път, то следва да бъде документално установено – със съответните удостоверителни банкови документи, обективиращи плащането.

Ако начина на плащане е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характер на разписка.

Но по дело се присъждат направени разходи, а не уговорени

По отношение на уговорения хонорар в договора за правна помощ между страната и представителя й, без значение как е договорен, съобразно чл. 78, ал. 1 ГПК (заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска) по делото се присъждат направени разходи, а не уговорени такива, въпреки разпоредбата на чл. 36, ал. 4 ЗА. В този смисъл е практиката на ВКС, напр. определение № 398/ 2008 г. на ВКС. Следователно, няма възможност за присъждане на незаплатено адвокатско възнаграждение, няма възможност в закона такова да се присъди под условие, че бъде заплатено по – късно.

Нищожност на клаузата за резултативен хонорар

Съгласно чл. 26 ЗЗД, нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства, договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, предписана от закона форма, основание, както и привидните договори.

Клаузата на договора за правна помощ, уреждаща правото на резултативно адвокатско възнаграждение, би била нищожна, напр. когато е налице неравностойност на насрещните задължения по сключения между страните договор и присъждането на претендираната сума би довело до несправедливо обогатяване на процесуалния представител, с други думи, резултативен хонорар в прекомерен размер. Тогава възнаграждението се явява необосновано и несправедливо, с оглед възложеното правно съдействие и защита, от което следва, че не отговаря на изискванията за справедливост на чл. 36, ал.2, изр.2 ЗА.

Така, клаузата в договора в такъв случай ще е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като накърнява добрите нрави поради неравностойност на насрещните задължения по договора.

А „добрите нрави”, по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, са обща правна категория, приложима към конкретни граждански или търговски правоотношения, изведена от юридически факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка дали поведението на даден правен субект съставлява действие, което накърнява „добрите нрави”, като злепоставя чужди интереси с цел извличане на собствена облага.

Давност на вземане за резултативно възнаграждение

Договорен резултативен хонорар не е нито обезщетение, нито неустойка за неизпълнен договор, предвид което плащането не попада в хипотезите на чл. 111, б. „б” ЗЗД, а в тези по чл. 110 ЗЗД (с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок), т.е. вземането се погасява с общата петгодишна давност.

Използвани източници:

  • Закон за адвокатурата;
  • Закон за задълженията и договорите;
  • Граждански процесуален кодекс;
  • Практика на ВКС – https://www.vks.bg/search.html.