Същността на „частната тъжба“ и срокът за подаването й – втора част

След като разгледахме някои релевантни моменти в статията „Същността на частната тъжба и срокът за подаването й”, в тази втора част продължава разглеждането на относимите аспекти касаещи частната тъжба.

Недостатъци в тъжбата

Съгласно константната съдебна практика, като в този смисъл е и решение № 717 по н.д. № 607 /2002 г. на ВКС, при констатирани недостатъци на тъжбата, съдът дава срок, в който същите подлежат на отстраняване и ако тъжителят бездейства, делото може да бъде прекратено. Като горното решение е актуално и при сега действащия НПК – чл. 81, ал. 1 и чл. 187, ал. 2 НПК. Това е необходимо и за установяването на дееца, липсват ли негови данни, и надлежното му призоваване по делото, както и за връчване на съдебните книжа.

Всякакви корекции в тъжбата, освен дължащите се на техническа или фактическа грешка, могат да бъдат отстранени само в преклузивния шест месечен срок по чл. 81, ал. 3 от НПК. В тази насока е задължителното тълкуване на закона, дадено в Тълкувателно решение № 34/ 1990г. на ОСНК, ВС.

Ако пострадалият не е в състояние да узнае ЕГН на
лицето, срещу което подава тъжба

Тогава пострадалият може да се възползва от правото,
което му дава чл. 83 НПК — да поиска съдействие от органите на МВР за сведения, които сам не може да събере или да поиска съдебно удостоверение (чл. 133, ал. 1 НПК), за да се снабди с исканата информация.

Още повече, че частния тъжител се нуждае от съдействието на съда при реализиране на защитата на неговите права и законни интереси.

Но съдът макар да подпомага частния тъжител по отправени
към него искания за събиране на доказателства относно самоличността и адреса на лицето, срещу което се подава частната тъжба, то не „уведомява“ органите на МВР за издирването на това лице.

Реализацията на задължението по чл. 83 НПК за оказване на съдействие на пострадало от престъпление лице при наличието на законово определените предпоставки се осъществява по реда на  чл. 64 от ЗМВР,

който предвижда, че полицейските органи могат да издават разпореждания до държавни органи, организации, юридически лица и граждани, когато това е необходимо за изпълнение на възложените им функции. Разпорежданията се издават писмено.

При невъзможност да се издадат писмено разпорежданията могат да се издават устно или чрез действия, чийто смисъл е разбираем за лицата, за които се отнасят.

Разпорежданията на полицейския орган са задължителни за изпълнение, освен ако налагат извършването на очевидно за лицето престъпление или нарушение или застрашават живота или здравето му.

Разпореждането, издадено в писмена форма, съдържа следните реквизити:

1. наименование на органа, който го издава;

2. адресат на разпореждането;

3. фактически и правни основания за издаване;

4. разпоредителна част, с която се определят правата или задълженията, начинът и срокът за изпълнението;

5. пред кой орган и в какъв срок може да се обжалва;

6. дата на издаване и подпис на лицето, издало разпореждането, с означаване на длъжността му.

Разпорежданията, издадени в писмена форма, се връчват срещу подпис на лицето, което им е адресат. Отказът или невъзможността на лицето да получи разпорежданията, издадени в писмена форма, се удостоверява с подписа на един свидетел.

Разпорежданията, издадени в писмена форма, могат да се обжалват по реда на Административнопроцесуалния кодекс, защото са индивидуални административни актове.

Константната съдебна практика приема, че оказването на съдействие от органите на органите на МВР по реда на чл. 83 НПК представлява административна услуга по смисъла на пар. 1, т. 2, б. „в” от ДР на Закона за администрацията. Уредените в АПК производства за издаване на индивидуални административни актове и тяхното обжалване се прилагат и при извършването на административна услуга, както и при обжалването на отказите за извършването ѝ, съгласно пар. 8 ПЗР на АПК. 

Отворен е въпроса дали за приложението на чл. 83 НПК е необходимо посредничеството на съдебен орган, с други думи, дали правото на пострадалия възниква преди да бъде конституиран като частен тъжител

Така например, в опр. № 3092/ 2010 г., АС – София се произнася, че ако за полицейския орган не съществува задължение да издаде спрямо пострадал акт по искане за оказване на съдействие, отказът, обективиран в писмо на началника на РУ – СДВР, както и писмото на директора на СДВР, не представляват индивидуални административни актове със самостоятелни последици, подлежащи на контрол за законосъобразност по реда на АПК, а становища относно правото на пострадалия от престъпление да се снабди с информация, с която не разполага (чл. 83 НПК). Въпреки издаването им от административни органи, според съда, те не съставляват административни актове, тъй като не засягат законните права и интереси. Писмата на началника на РУ – СДВР и на директора на СДВР имат уведомителен характер и с тях полицейските органи разясняват правата по НПК, се заключава в решението.

На другият полюс е реш. № 415/ 2018 г. на АС – Велико Търново, с което се отменя отказ на Началника на РУ за предоставяне на данни, обективиран в Писмо и е върната преписката на Началника на РУ за произнасяне по отправеното искане в 14 – дневен срок от получаването й.

В този съдебен акт е констатирано, че с оглед съдържанието на писмото, то представлява отказ за извършване на административна услуга, и то от орган, който дължи такава по силата на чл. 83 НПК, поради което несъмнено подлежи на обжалване по съдебен ред – този на АПК.

Като отказва предоставянето на исканата информация, пише още в решението, административният орган препятства упражняването на правото на тъжба от лицето. Едва при надлежно образувано частно наказателно производство по тъжба на пострадалия, от съда ще се установи налице ли е престъпление, неговия извършител и пострадалото лице. Като приема, че молителя не е пострадало лице, административния орган изземва правомощията на съда. Искането е направено пред компетентен орган, от лице – пострадал, с оглед подаване на тъжба по реда на НПК, за извършено престъпление от частен характер, поради което административният орган е дължал да окаже съдействие и да предостави поисканата от жалбоподателя конкретна информация, за конкретното лице. Като е отказал да стори това с оспореното писмо, административният орган е постановил един незаконосъобразен акт поради допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон, който незаконосъобразен акт следва да бъде отменен. Действително, въпросът дали за лицето, сезирало органите на МВР с искане по чл. 83 НПК, има данни да е пострадало от престъпление е валиден за правния интерес от търсената защита, но в конкретния случай към молбата са представени доказателства, представляващи данни за наличието на основание за търсената защита и наличие на качество „пострадало лице“. Сезираният административен орган дължи да съдейства и предостави поисканата информация на основание чл. 83 НПК и не може да прехвърля това задължение другиму или да указва различен от законоустановения начин за сдобиване с тази информация. Доколкото в случая се касае за отказ от извършване на административна услуга и в хипотезата на чл. 173, ал. 2 АПК, съдът следва да върне преписката на компетентния административен орган със задължителни указания по прилагането на закона, като в хипотезата на чл. 174 АПК съдът следва да определи и срок за издаване на поискания от жалбоподателя документ.

Следва да се допълни, че предмет на съдебен контрол за законосъобразност може да бъде първоначалния административен акт, а не акта на горестоящия административен орган – арг. чл. 98, ал. 2 АПК. Само в случаите, когато оспореният по административен ред административен акт бъде отменен или изменен, т.е. налице е ново правно решение, то на оспорване пред съда по отношение на законосъобразност ще подлежи актът на по – горестоящия административен орган – чл. 98, ал. 2, изр. 1-во АПК.

Възлагането на разноските, когато подсъдимият бъде признат за невинен или наказателното производство бъде прекратено

Съгл. чл. 190 НПК,  когато подсъдимият бъде признат за невинен или наказателното производство бъде прекратено, разноските по дела от общ характер остават за сметка на държавата, а разноските по дела, образувани по тъжба на пострадалия до съда, се възлагат на частния тъжител. За присъдените разноски се издава изпълнителен лист от първоинстанционния съд.

Под разноски се имат предвид и такива за адвокатско възнаграждение.

Смисълът на оставяне в тежест на частния тъжител на направени по делото разноски, са свързани с некоректно негово поведение или злоупотреба с права, довели до прекратяване на производството и необосновано уязвили правната сфера на подсъдимия (фрагмент из реш. № 68/ 2022 г., ВКС).

А обвиняемият може да търси обезщетение за други вреди само ако правото на тъжба е било упражнено при наличието на злоупотреба с право.

Отговорността на частния тъжител

Отговорността на частните тъжители за причинените от тях вреди се реализира по общия ред, а именно чл. 45 и следващите от ЗЗД, защото предвидената в чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ (държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при: обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано) отговорност на държавата не може да бъде разширявана по пътя на тълкуването и да бъде разпростирана и по отношение на физическите лица – частни тъжители в наказателното производство, според мотивите в реш. № 201/ 2020 г., ВКС.

Когато наказателното производство е прекратено, след което отново е внесена за разглеждане в съда същата тъжба, срещу същия подсъдим, със същото обвинение

Забраната за водене на повторно производство по отношение на същите факти срещу едно и също лице е закрепена в нормата на чл. 24, ал. 1, т. 6 НПК. Тя е израз на принципа non bis in idem, който изключва наличие на повторен процес, когато вече при посочената хипотеза за „същото престъпление”  има: незавършено наказателно производство, влязла в сила присъда, постановление или влязло в сила определение или разпореждане за прекратяване на делото. Понятието „същото престъпление” има свой материалноправен смисъл и винаги се определя с оглед фактите, включени в обвинението, а не с оглед неговата правна квалификация.

Съобразно въприетото в реш. № 575/ 2012 г. на ВКС, налице са били предпоставките за приложение на препятстващата развитието на процеса по такова обвинение норма на чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК. Производство не е следвало да се образува, а при условие, че вече е образувано и при наличие на данни за вече прекратено производство по същото обвинение, настоящето производство е следвало да бъде прекратено.

Без всякакво правно значение е обстоятелството кое е било правното основание за прекратяване на производството и дали то е чисто процесуално такова или съдебният акт /в случая определение/ съдържа в себе си произнасяне по съществото на обвинението. Такова изискване и разграничение законодателят не е направил в нормата на чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК, както и такова тълкуване не следва от нейното съдържание. От словесния израз на разпоредбата е видно, че принципът non bis in idem е приложим и тогава, когато има постановено и влязло в сила разпореждане за прекратяване на делото.

Нормата на чл. 24 от НПК не съдържа изключения нито относно характера на производството /от общ или от частен характер/, нито относно основанието, послужило за прекратяване на производството.

Използвани източници:

  • Наказателно – процесуален кодекс;
  • Практика на ВКС – https://www.vks.bg/search.html;
  • Регистър на съдебните решения – https://legalacts.justice.bg/.
  • Административнопроцесуален кодекс;
  • Закон за администрацията;
  • Закон за МВР.