Неизпълнение или осуетяване изпълнението на съдебно решение относно упражняване на родителски права или лични контакти с дете

Съгласно чл. 182, ал. 2 НК, родител или друг сродник, който не изпълни или по какъвто и да е начин осуети изпълнението на съдебно решение относно упражняване на родителски права или относно лични контакти с дете, се наказва с пробация и глоба от две хиляди до пет хиляди лева, а в особено тежки случаи – с лишаване от свобода до шест месеца и глоба от пет хиляди до десет хиляди лева.

Тази разпоредба представлява допълнителна гаранция за своевременно изпълнение на съдебните решения относно упражняване на родителските права и лични контакти между децата и родителите, които са разделени или са в процес на развод. Така се защитават и правата на родителите за редовни контакти с децата, оставени за отглеждане и възпитание на другия родител. Но преди всичко, чрез нормата се осигурява наказателноправна защита на интересите на децата с цел да се създадат възможно най-благоприятни условия за тяхното отглеждане и правилно възпитание.

Интересът на децата

При определянето на най – добрия интерес за едно дете, следва да се вземат предвид Конвенцията за правата на детето, ратифицирана с решение на ВНС от 11.04.1991 г., и чл. 3, т. 1 от нея, който гласи, че висшите интереси на детето са първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до децата, независимо дали са предприети от обществени или частни институции за социално подпомагане, от съдилищата, административните или законодателните органи.

И Европейският съд по правата на човека застъпва позиция, че отношенията между родители и деца са защитени по чл. 8  (Право на зачитане на личния и семейния живот) от Европейската конвенция за правата на човека, и понятието за семеен живот, невъзможността на лицата да поддържат тези отношения изисква действия от властите, в съответствие с позитивните задължения да предприемат мерки да съберат отново или да помогнат за възстановяването на отношенията между дете и родител.

Както и пар. 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето, според текста на който „Най – добър интерес на детето“ е преценка на: 

а) желанията и чувствата на детето; 

б) физическите, психическите и емоционалните потребности на детето; 

в) възрастта, пола, миналото и други характеристики на детето; 

г) опасността или вредата, която е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена; 

д) способността на родителите да се грижат за детето; 

е) последиците, които ще настъпят за детето при промяна на обстоятелствата; 

ж) други обстоятелства, имащи отношение към детето.

С оглед и на тези постулати става ясно, че засегнатите обществени отношения от инкриминираното деяние по чл. 182, ал. 2 НК са съществени, доколкото същите пряко касаят интереса на дете и възможността за изграждане на пълноценна връзка на детето с родител или друг сродник. Чрез режима на лични отношения трябва да се постигне възможност детето да расте и да се развива под грижата и с подкрепата и на двамата родители, а и на другите му най – близки хора. Право на всяко дете, а и негова естествена потребност, е да общува и с двамата си родители. Поради всичко това, дори напр. еднократното неизпълнение на съдебно решение в частта му относно режима на лични отношения, не следва да обуславя маловажност на случая, т.е. не би намерил приложение чл. 9, ал. 2 НК (не е престъпно деянието, което макар формално и да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята малозначителност не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно незначителна).

Престъплението по чл. 182, ал. 2 НК

може да бъде осъществено чрез две форми на изпълнителното деяние – когато родителят или друг сродник не изпълни съдебно решение относно упражняване на родителски права или относно лични контакти с дете или когато родителят или друг сродник осуети изпълнението на такова съдебно решение. Тези форми са дадени алтернативно в закона и обуславят наличието на различни състави на престъплението с оглед особеностите на изпълнителното деяние. От субективна страна деянието трябва да е извършено умишлено, при форма на вината пряк умисъл, с непосредствена цел да не се изпълни съдебно решение или да се осуети изпълнението на такова.

Неизпълнението на съдебно решение е формално престъпление (т.е. то е довършено със самия факт на извършване на престъпното деяние). Неизпълнението може да се състои напр. в непредаване на детето или във фактическо недопускане на съответния правоимащ да осъществява лични контакти.

При другата форма на изпълнителното деяние – осуетяване на изпълнението на съдебно решение, се създава обстановка, съпроводена със спънки, за да не може да бъде изпълнено решението и става дума за резултатно престъпление (за да бъде довършено е необходимо да настъпи и престъпният резултат).

А съобразно чл. 182, ал. 3 НК, деецът не се наказва, ако след предупреждение от надлежен орган на властта изпълни решението или отстрани пречките за изпълнението му. Тази разпоредба не се прилага повторно.

Но ако съответните органи не са отправили предупреждение на дееца, че ако изпълни решението или отстрани пречките за изпълнението му няма да бъде наказан, това не обуславя неприложение на нормата на чл. 182, ал. 2 НК, доколкото нормите по ал. 2 и 3 не са в отношение на преюдициалност.

Според критерия за определяне на местната подсъдност, въведен с чл. 36 НПК,

делото е подсъдно на съда, в чийто район е извършено престъплението. А когато престъплението е започнало в района на един съд, а е продължило в района на друг, делото е подсъдно на съда, в района на който престъплението е довършено.

Трябва да се има и предвид, че за престъпление по чл. 182, ал. 2 НК наказателното преследване се възбужда по тъжба на пострадалия (чл. 193а НК).

Понятието „съдебно решение“ по смисъла на чл. 182, ал. 2 НК 

е родово и включва всички подлежащи на изпълнение съдебни актове, с които се разрешават въпросите относно упражняването на родителските права и относно личните контакти с деца, прието още в ТР № 22/ 20.04.1983 г., ОСНК.

Освен това, образуването на изпълнително производство за изпълнение на съдебното решение никога не е елемент от състава на престъплението по чл. 182, ал. 2 НК (ТР № 3/ 1983 г., ОСНК). 

Продължавано престъпление

Деянието по чл. 182, ал. 2 НК може да бъде осъществено и при условията на т. нар. продължавано престъпление по чл. 26 НК – форма на усложнена престъпна дейност, когато две или повече деяния, които осъществяват поотделно един или различни състави на едно и също престъпление, са извършени през непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на предшестващите.

Например, осуетява се изпълнението на влязло в сила съдебно решение относно режима на лични контакти на един от родителите с детето, като след няколкократни позвънявания на вратата и на мобилния телефон, другият родител умишлено не отваря вратата и не отговаря на телефонните повиквания, с което не спазва часовете и дните за определените лични контакти, и възпрепятства другият родител да вижда и взема детето при себе си.

Следва и да се отбележи, че според възприетото в реш. № 183/ 2021 г., ВКС, броя на деянията в рамките на продължаваното престъпление, когато надхвърля повече от две (което е достатъчно за приемане наличието на продължавано престъпление) винаги представлява отегчаващо обстоятелство. Но също така и прекомерната продължителност  на продължаваното престъпление не може да бъде подминавана и следва да се причисли към отегчаващите отговорността фактори. 

Използвани източници:

  • Наказателен кодекс;
  • Конвенция за правата на детето;
  • Закон за закрила на детето;
  • Наказателно – процесуален кодекс;
  • Практика на ВКС – https://www.vks.bg/search.html.