pravenanaliz.eu

Съществуват недобросъвестни практики да се търсят извънсъдебно вземания, с идеята че, ако длъжникът изпълни задължението си след изтичането на давността, той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла, по силата на чл. 118 ЗЗД. И тъй като обикновено това засяга т. нар. периодични задължения, в настоящата публикация, в общи линии, ще се разгледат погасителната давност, периодичните задължения и тълкуването на чл. 118 ЗЗД.

Погасителната давност

е един вид санкция за кредитора, който бездейства да упражни правото си, като чрез тази давност на кредитора се отнема възможността да иска принудително осъществяване на своето право. А това се случва, след като длъжникът упражни правото си да погаси с волеизявление пред съд правото на иск или правото на принудително изпълнение на кредитора поради това, че не е упражнено в определен от закона срок от време (реш. № 141/ 2019 г., ВКС). Което пък се прави, защото съгласно чл. 120 ЗЗД, давността не се прилага служебно. Но ако решаващият съд е приложил служебно правилата на давността, то постановеното решение е неправилно, постановено в грубо нарушение на процесуалните правила, според изразеното в реш. № 60/ 2016 г., ВКС. 

Основанията за спиране и прекъсване на давността са изчерпателно изброени в чл. 115 и чл. 116 ЗЗД и не могат да се прилагат разширително. А давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо – чл. 114 , ал. 1 от ЗЗД.

Периодичните задължения

Съобразно новелата на чл. 111 ЗЗД, с изтичане на тригодишна давност се погасяват: 

• вземанията за възнаграждение за труд, за които не е предвидена друга давност;
• вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор;
• вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания.

Периодично задължение по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД е налице, когато съществуват повтарящи се през определен период от време еднородни задължения. За тях е характерно, че произтичат от един и същ правопораждащ факт, с погасяването на който се погасява и задължението на длъжника.

Друг признак на периодичното плащане е именно неговата периодичност без оглед на това по какъв начин е определено изтичането на интервала от време, който го прави изискуемо – годишен, месечен, седмичен или дневен (реш. № 50126/ 2022 г., ВКС). 

Например В и К оператор издава ежемесечни фактури и потребителите са длъжни да заплащат дължимите суми за ползваните от тях В и К услуги периодично (ежемесечно). Това задължение за плащане, освен че е месечно, е с точно определен срок за плащане – тридесет дни след датата на фактуриране, и след настъпване на падежа не е необходима покана от кредитора за изпадането в забава, а автоматично се начислява мораторна лихва. Откъдето следва, че ежемесечните вземания на В и К оператора, представляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, поради което се погасяват с кратката тригодишна давност.

Без значение в случая би било обстоятелство, че отделните вземания са на различна стойност, тъй като нормата на чл. 111, б. „в“, предл. последно от ЗЗД не поставя изискване за еднаквост по размер на отделните периодични плащания. Достатъчно е същите да са еднородни, а това е налице, тъй като се дължат пари. По същия начин и задължението на потребителя на ел. енергия е периодично, защото е съставено от множество отделни престации – определяни чрез периодично отчитане показанията на средство за техническо измерване и съставяне на ежемесечна фактура, отдалечени една от друга във времето, но съставляващи елементи от множество дължими престации, произхождащи от един и същ правопораждащ факт – отношението между доставчик на ел. енергия и потребител на ел. енергия. Периодични са и вземанията на топлофикационни дружества и доставчици на комуникационни услуги, а и задълженията на лизингополучателя за лизингови вноски. Такова разрешение е възприето с Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г., по т.д. № 3/ 2011 г. на ОСГТК на ВКС, според задължителните постановки на което “ периодични плащания“ по см. на чл.111, б.“в“ЗЗД са всички онези плащания, които нямат еднократен характер и не се изчерпват в едно единствено предаване на пари или заместими вещи. 

Отграничаване от периодичните вземания

Уговарянето паричното задължение да се погаси с отделни вноски не превръща тези вноски в периодични плащания, е прието още в реш. № 103/ 2013 г., ВКС.  Нито пък разсрочването на главницата по договорите за кредит не я транформира в периодично плащане, за което да е приложима кратката погасителна тригодишна давност (реш. № 93/ 2016 г., ВКС). 

Според разпоредбата на чл. 118 ЗЗД, ако длъжникът изпълни задължението си след изтичането на давността, той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла.

Упражняването от длъжника на възникналото за него право да се позове на изтекла погасителна давност пред своя кредитор зависи от неговата лична преценка, поради което и това право не може да бъде упражнено вместо него от негов кредитор. 

Според общоприетото и господстващо становище в правната теория и в съдебна практика (мотивите на т. 6 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. ОСГК на ВКС) погасителната давност е материалноправен институт, изтичането на която не води до погасяване на самото вземане. То продължава да съществува като естествено и длъжникът продължава да дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничена само до доброволното му изпълнение по чл. 118 ЗЗД.

Погасява се само възможността за принудително удовлетворяване на вземането. И ако длъжникът изпълни задължението си, той изпълнява един свой дълг и затова не може да търси обратно платеното.         

Така, разпоредбата на чл. 118 ЗЗД визира доброволно изплащане. Поради което, в случай че длъжникът изпълни след изтичане на давността и реши после да иска връщане на сумата чрез предявявяване на иск, напр. с правно основание неоснователно обогатяване, то същият ще бъде отхвърлен от съда като недоказан по основание.

И един друг аргумент, макар встрани от темата, който се извлича от процесната норма

Съгласно практиката на ВКС – ТР № 1/ 04.05.2012 г. по тълк.д. № 1 /2011 г. на ОСГК на ВКС, срокът от пет години, в който следва да се упражни правото на строеж, за да не се погаси в полза на собственика на земята, е давностен. От определянето на срока по чл. 67, ал. 1 от ЗС като давностен следва, че неспазването му не води автоматично до погасяване на правото на строеж и съдът не може служебно да приложи давността – чл. 120 ЗЗД, а собственикът на земята не може да се позове на давността след като правото на строеж вече е реализирано – чл. 118 ЗЗД; срокът може да бъде прекъсван и спиран на предвидените в чл. 115 и 116 ЗЗД основания.

Така по аргумент от нормата на чл. 118 ЗЗД и според разрешенията на върховните съдии, собственикът на земята не може да прави възражение за погасяване на правото на строеж по давност по чл. 67 ЗС след построяване на сградата, т. е. след като правото на строеж вече е упражнено, независимо дали упражняването му е станало в рамките на давностния срок или след него. С упражняване на правото на строеж то се трансформира в право на собственост и не може да се установява погасяване на право, което вече не съществува в този вид.

Само ако сградата погине, загуби характеристиките си на „груб строеж“ за суперфициаря би възникнало право отново да я построи, при което това следва да стане в нов петгодишен срок, в какъвто смисъл е реш. № 70/ 2020 г., ВКС.

Използвани източници:

• Закон за задълженията и договорите;
• Закон за собствеността;
• Практика на ВКС – https://www.vks.bg/search.html.