pravenanaliz.eu

🔷 Адвокат Ивелин Йорданов

✅ Професионални правни услуги от адвокат с над 10 години опит.
✅ Процесуално представителство, консултации, изготвяне на документи.

📍 Варна | Работя и с клиенти от цялата страна
📞 0876 196 193 | ✉️ pravenanaliz@abv.bg

Моля, имайте предвид, че кантората не предоставя безплатни консултации.

Разпоредбите на чл. 12 – 28 от Закона за защита от дискриминацията са израз на политиката на защита от дискриминация при упражняването на правото на труд. Те изпълняват тази задача установявайки редица задължения за работодателите.

Извеждането на защитата при упражняване на правото на труд в самостоятелен раздел в ЗЗДискр. е с оглед значимостта на обществените отношения, свързани с правото на труд на гражданите и свързаните с тях специфики, но в повечето случаи разглеждането на нарушаване правото на труд като проява на дискриминация следва да е основано на защитен признак по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр.

Дискриминация е налице при прилагането на различни правила към сходни положения или при прилагането на едно и също правило към различни положения.

Принципът на равенство в третирането изисква еднаквите случаи да бъдат третирани по един и същи начин, и забранява сходното третиране при различни случаи. Проявата на дискриминация е деликтно деяние, но при действащи специални разпоредби в ЗЗДискр, общите по ЗЗД се прилагат субсидиарно.

Съгласно разпоредбата на чл. 14, ал. 1 и следващи от ЗЗДискр., работодателят осигурява равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд.

(2) Алинея 1 се прилага за всички възнаграждения, плащани пряко или непряко, в брой или в натура, независимо от срока на трудовия договор и продължителността на работното време. 

(3) Критериите за оценка на труда при определяне на трудовите възнаграждения и оценката на трудовото изпълнение са еднакви за всички работници и служители и се определят с колективните трудови договори или с вътрешните правила за работната заплата, или с нормативно установените условия и ред за оценяване на служителите в държавната администрация без оглед на признаците по чл. 4, ал. 1 (забранена е всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна).

По силата на чл. 28 ЗЗДискр., разпоредбите на този раздел се прилагат съответно и към служебните правоотношения.

Под еднакъв труд следва да се разбира този, полаган от различни лица, но с една и съща по качество работна сила (квалификация, умения, сръчност и др.), а равностоен труд е този, който е полаган от различни лица, които имат различна по характеристика и квалификация работа, но трудът им има равна ценност и полезност.

Но само еднаквото наименование на длъжностите не е абсолютно основание, за да се приеме еднаквост на труда. Необходимо е да се извърши оценка на действително възложените дейности на всяко от лицата и условията, в които всяко от тях реално изпълнява работата. 

Правилото обективирано в чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр. възпроизвежда общата забрана за защита от дискриминация при осъществяване на правото на труд, установена в чл. 7 от Международния пакт за икономически, социални и културни права (държавите – страни по този пакт, признават правото на всяко лице да се ползува от справедливи и благоприятни условия на труд, които да му осигурят по-специално: такова възнаграждение, което да обезпечи на всички работници като минимум: справедлива заплата и еднакво възнаграждение за равностойна работа без никакво различие, като особено на жените се гарантират работни условия, не по-лоши от тези на мъжете, и за равен труд – равна заплата) и чл. 31 от Хартата на основните права на Европейския съюз (всеки работник има право на условия на труд, които опазват неговото здраве и сигурност и зачитат достойнството му. Всеки работник има право на ограничаване на максималната продължителност на труда, на периоди на дневна и седмична почивка, както и на платен годишен отпуск).

Общото между всички тези актове, които са част от вътрешното право на Република България е, че те допускат различно третиране в идентични или сходни случаи само при наличие на достатъчно сериозна причина, цел (защита на държавната сигурност, обществения ред, защита на по – слаб социално индивид и пр.), но винаги следва да се държи сметка, че различното третиране следва да е законоустановено и пропорционално на целта; като подчертават, че тези причини никога не могат да бъдат основани на т. нар. „дискриминационни признаци“ – пол, раса, политически убеждения, сексуална ориентация и др. Следователно, ако различното третиране в сходни случаи е основано на някой от тези признаци, то се касае за флагрантно нарушение на принципа за забрана на дискриминацията и за установяването му не е нужно по – нататъшно изследване; ако обаче се констатира различно третиране в сходни случаи, което на пръв поглед не е основано на изрично посочен дискриминационен признак, то въпросът налице ли е нарушение на посочения принцип подлежи на изследване.

Константна е актуалната съдебната практика в смисъл, че нарушението на чл. 14 от ЗЗДискр е самостоятелно и при установяването му не следва да се установява нарушение и на чл. 4 от закона, респ. да се търси причинна връзка с някой от дискриминационните признаци.

Волята на законодателя е ясна – различното заплащане на еднакъв или равностоен труд съставлява всякога дискриминация. В този смисъл е напр. решение № 11111/ 2024 г. на ВАС.

И в реш. № 9403/ 2021 г. върховните административни съдии разясняват, че е неправилно да се приеме, че установяването на нарушение на принципа за равно възнаграждение по смисъла на чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр. трябва да се намира в пряка причинно-следствена връзка с наличието на признак по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. Такъв извод не може да бъде изведен при тълкуване на разпоредбата на чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр., предвидена като гаранция за упражняване правото на труд в условията на равно заплащане за еднакъв или равностоен труд, без оглед на притежанието на който и да е от белезите, признати от закона като елемент от фактическия състав на проявите на пряка и непряка дискриминация, установени в други разпоредби на антидискриминационния закон.  

Определяне на трудовото възнаграждение

Независимо от свободата на договаряне на трудовото възнаграждение, работодателят не може да пренебрегва принципа за равно възнаграждение по чл. 243 от КТ (жените и мъжете имат право на равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд), възпроизведен и в разпоредбата на чл. 14 от ЗЗДискр.  

Критериите за равенство на трудовото възнаграждение по чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр. и чл. 243, ал. 1 от КТ са два: а/ за еднакъв труд и б/ за равностоен труд (из реш. № 9403/ 2021 г., ВАС).  

Но определянето както на размера, така и на получателя на допълнителни суми към формираното трудово възнаграждение, са в правомощията на работодателя, респ. на неговия представител. Това не е задължение, а се извършва по преценка на работодателя.

Разпоредбата на чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр. не е нарушена напр. при различни длъжностни характеристики или различен обем на извършената работа

Разпоредбата на чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр. не е нарушена, когато сравняваните служители безспорно заемат различни длъжности (шофьор, шофьор на бус и шофьор на товарен автомобил), от една страна, а от друга – не е налице идентичност на длъжностните характеристики на длъжността „шофьор“ и на длъжността „шофьор на бус“ (решение № 12454/ 2010 г. на ВАС).

По – ниско заплащане на бременна служителка не е дискриминационно, когато разликата в трудовото възнаграждение, е свързана единствено и само с характера и оценката на полагания труд – работата, извършвана от служителката е с намален обем, докато другият служител изпълнява с максимално натоварване всички служебни задължения, включени в заеманата длъжност. След като обемът на извършената работа не е еднакъв, заплащането на служителите, макар заемащи една и съща длъжност, също не може да бъде еднакво (реш. № 11315/ 2010 г.).

Частичното припокриване на функциите или на отделни елементи от правоотношението не означава еднаквост на труда по смисъла на чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр., при което работодателят е длъжен да осигури еднакво възнаграждение. Обстоятелството, че научни работници, притежаващи еднаква научна степен и работещи в една и съща секция получават различно възнаграждение, се обуславя от положения от тях труд, т.е. от значение за заплащането е реално извършваната работа, а не само факта на заеманата длъжност (реш. № 699/ 2013 г., ВАС).

Не е налице дискриминация, когато лицата изпълняват една и съща длъжност, т. е. извършват една и съща работа, но при извършеното между тях сравнение не се установява, че те осъществяват еднакво и равностойно трудовите си функции, след като е доказана липсата на професионална квалификация на едно от тях. Иначе казано, положеният труд от едно лице не може да има същото качество като на други на същата длъжност, ако му липсва необходимата професионална квалификация за заемане на длъжността (фрагмент из реш. № 5476/ 2011 г., ВАС). 

Ако темата Ви засяга лично и търсите адвокат, не се колебайте да се свържете с мен!

За мен

Начало

Използвани източници:

• Закон за защита от дискриминация;
• Практика на ВАС – http://www.sac.government.bg/pages/bg/reports