Съдебната реабилитация

Реабилитацията заличава факта на самото осъждане и отменя за в бъдеще последиците, които законите свързват с него.

Съгласно чл. 433 от НПК, реабилитация може да постанови съдът, който е постановил присъдата като първа инстанция. Когато лицето е осъдено с няколко присъди от различни съдилища, компетентен е съдът, който е наложил най-тежкото наказание, а когато наказанията са еднакво тежки – съдът, който е постановил последната присъда. Производството за реабилитация започва по писмена молба на осъдения.

Условията за съдебна реабилитация по  чл. 87 от Наказателния кодекс са конкретно посочени в закона и се свеждат до следното: да са изтекли три години от изтичане срока на наложеното с присъдата или намалено с работа или помилване наказание; в този срок осъденият да не е извършил друго престъпление, наказуемо с лишаване от свобода или друго по-тежко наказание; осъденият да е имал добро поведение след осъждането му, да е възстановил причинените вреди в случаите на умишлено престъпление, или да са налице уважителни причини за невъзстановяването им; когато наред с наказанието лишаване от свобода е наложено наказание лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и т. 7 НК, или пробация, да е изтекъл срокът на това наказание, а когато е наложено наказание глоба, същата следва да е изплатена. Кумулативното наличие на посочените материалноправни предпоставки е основание за реабилитация на осъдения.

Съобразно решение № 100 от 27.ХII.1988 г. по н. д. № 95/88 г., ОСНК, Реабилитация може да бъде допусната по съдебен ред за всяко престъпление независимо от неговата тежест, вредни последици, степен на обществена опасност и срок на наложеното наказание. Посоченото в  чл. 87, ал. 1 НК обстоятелство, че осъденият е имал добро поведение може да се установява с всички допустими от НПК доказателствени средства, включително и свидетелски показания.”

Доброто поведение

Критериите за добро поведение не са формулирани нито в доктрината, нито в съдебната практика. Доброто поведение по смисъла на наказателния закон следва да се възприема като обективно съответствие на поведението на осъдения с установения правов ред и добрите нрави. Като критерии за доброто поведение могат да се имат предвид данните за взаимоотношенията му с членовете на семейството и другите граждани – съседи, социална среда и приятелски кръг, трудовата му заетост, усилията за повишаване на образованието и професионалната му квалификация, неизвършване на административни нарушения или дисциплинарни простъпки, благотворителни изяви и други. Нито един от тези критерии не е абсолютен. Оценката за изпълнението на това изискване следва да е комплексна и съобразена с личността на осъдения /И., Р, Реабилитацията по българското наказателно право, С, 2015, с. 239-241/.

Но извършването на престъпление несъмнено е в противоречие с разбирането за добро поведение, а във времеви порядък, в съответствие и със задължителните указания на ТР № 20/ 1983 г. по н.д. № 21/83 г. на ОСНК, преценката за спазване на добро поведение се извършва към момента, в който сезирания с искането по чл. 87 от НК съд постанови съдебния си акт. 

Тригодишният срок

Съобразно тълкуването на закона, дадено по горепосоченото ТР на Върховния съд, тригодишният срок по чл. 87, ал. 1 НК е минималният срок, който трябва да изтече и през който осъденият не трябва да извърши друго престъпление, наказуемо с лишаване от свобода, или с друго по-тежко наказание и през който да е имал добро поведение. Това обаче не означава, че след изтичането на този срок осъденият може да извърши друго престъпление, наказуемо с лишаване от свобода или с по-тежко наказание, или пък може да има недобро поведение. Осъденият дължи добро поведение до момента на постановяване на съдебна реабилитация (реш. № 404 / 1988 г. по н.д. № 442/ 1988 г. на ВС).

За да започне да тече този срок осъденият трябва да е изтърпял наложеното му с присъдата наказание, и ако същото е отложено по реда на чл. 66 НК, е необходимо да е изтекъл изпитателният срок. Това е моментът, когато окончателно е отпаднала възможността за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, което е било отложено за определения срок. В този смисъл установеното от разпоредба на  чл. 87, ал. 1 НК условие за настъпване на реабилитация е наказанието да е изтърпяно, а то се явява изтърпяно само тогава, когато същото не може вече да бъде изпълнено. Това означава, че следва да е изтекъл изпитателният срок и да не са налице предпоставките по чл. 68 НК. В тази насока е и последователната съдебна практика на ВКС за сходни хипотези: Решения на ВКС № 119 от 06.04.2011 г. по НД № 2/2011 г., № 491 от 19.11.2013 г. по НД № 1756/2013 г., № 573 от 16.12.2013 г. по НД № 1869/2013 г.

Нормата на чл. 87 от НК не съдържа и предписание как следва да се преценят основанията за съдебна реабилитация в случаите на повече от едно осъждания. Тази празнина е запълнена от съдебната практика – единна и непротиворечива във виждането си, че тригодишният срок по чл. 87, ал. 1 от НК при множество осъждания започва да тече от изтичане на срока на наложеното с последната присъда наказание – Решения на ВКС № 44 от 28.01.2010 г. по н. д. № 505/2009 г., II н. о., НК; № 447 от 18.11.2014 г. по н. д. № 1429/2014 г., III н. о., и др.

Възстановяването на вредите и уважителните причини

Възстановяването на вредите, резултат от престъпната дейност, действително е условие за допускане на съдебна реабилитация, като това важи както за съставомерните имуществени вреди, така и за неимуществените. То обаче не е абсолютно, като в текста на чл. 87, ал. 2 от НК изрично е предвидена възможност за реабилитиране на осъдения „и без да е възстановил причинените вреди, ако има за това уважителна причина”.

Освен от приложени справки и други документи, откъдето може да се установи дали е имало имуществени или неимуществени претенции към молителя от пострадали, трябва да се отбележи, че вземане произхождащо от осъдителната присъда се погасява по давност с изтичането на 5 годишен срок, считано от влизането й в сила. Бездействието на носителя на вземането, признато със съдебен акт (съобразно чл. 117 ЗЗД), което е довело до изтичане на 5 годишния давностен срок и невъзможност същото да бъде събрано по принудителен ред при направено от осъдения възражение за това, е причина, която следва да се отчита за уважителна. Обратното би означавало при наличие на останалите предпоставки за съдебна реабилитация такава да не може да бъде допусната никога, ако не е налице възстановяване на вредите, макар и събирането на признатото вземане да е станало невъзможно поради изтичане на предвидената погасителна давност. В този смисъл е Решение № 367/ 2015 г. по дело № 1397/ 2014 г. на ВКС, НК, II н.о.

Освен това, от наказателни производства приключили със споразумение може да се изведе презумпцията, че евентуално причинените вреди са възстановени.

Трябва винаги да се има предвид и дали не е настъпила реабилитация по право по чл. 86 НК, както и разпоредбата на чл. 88а НК.

Изтичане на давността за изпълнение на наказанието

Изтичането на предвидената в закона давност за изпълнение на наказанието обуславя липсата на правен интерес за подсъдимия от съдебното му реабилитиране (реш. 25/ 1989 г., ВС).

А когато престъплението е амнистирано,

според приетото в реш. № 113/ 1987 г. ВС, не е допустимо за същото да се постановява и реабилитация на лицето, тъй като амнистията е заличила правните последици на осъждането и не е необходимо същите повторно да се заличават и чрез съдебна реабилитация.

Използвани източници:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *