pravenanaliz.eu

Забраната на чл. 98, ал. 2, т. 4 от ЗДвП (забранено е паркирането на места, определени за хора с трайни увреждания ) е въведена с цел да се обезпечи в най-пълна степен възможността на хората с трайни увреждания да бъде осигурен достъп до различни обекти.

Други норми засягащи обозначаването на местата за паркиране от хора с увреждания

Съгласно §1, т.64 от ДР към ЗДвП „ човек с трайно увреждане“ е лице, определено в § 1, т. 2 от допълнителните разпоредби на Закона за хората с увреждания. Съгласно цитирания закон „Хора с трайни увреждания“ са лица с трайна физическа, психическа, интелектуална и сетивна недостатъчност, която при взаимодействие с обкръжаващата ги среда би могла да възпрепятства неговото пълноценно и ефективно участие в обществения живот, и на които медицинската експертиза е установила вид и степен на увреждане или степен на трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто.

Несъмнено местата за паркиране, определени за хора с трайни увреждания, се обозначават с пътен знак Д21. Наредба № 18 от 23.07.2001 г. за сигнализация на пътищата с пътни знаци регламентира видовете пътни знаци и другите средства за сигнализиране. Съгласно чл. 3 от тази наредба, пътните знаци могат да се използват самостоятелно или в съчетание с пътна маркировка, светлинни сигнали и други средства за сигнализация и организация на движението. Те се поставят в обхвата на пътя при спазване изискванията на тази наредба, а в населените места – съгласно проект за организация на движението, разработен въз основа на генералния план за организация на движението. Съгласно чл. 120 от същата наредба, пътен знак Д21 „Инвалид“ се използва за сигнализиране на място, предназначено за паркиране само на пътни превозни средства, обозначени с опознавателен знак „Инвалид“. Пътният знак се поставя самостоятелно или в съчетание с пътни знаци В28 или Д19.

Наредба № 4 от 2009 г. за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда за населението, включително за хората с увреждания и по-точно чл.22 от нея, указва следното: „местата за паркиране на автомобили на хора с увреждания се обозначават с пътен знак Д21 „Инвалид“ в съответствие с Наредба № 18 от 2001 г. за сигнализация на пътищата с пътни знаци и с пътна маркировка с международния символ за достъпност (светло синя маркировка със знак за инвалидна количка)“. Следователно обособяването на паркомястото като такова, което следва да бъде ползвано от инвалиди, изисква задължителното поставяне на пътен знак „Д21“ и в допълнение към него съответната стилизация на пътната маркировка.

Съгласно чл.99а, ал.1 от ЗДвП  за паркиране на местата, определени за превозните средства, обслужващи хора с трайни увреждания и използване на улеснения при паркиране, се издава карта от кмета на съответната община или оправомощено от него длъжностно лице по образец, като същата е валидна на територията на цялата страна. А съобразно текста на чл.18, ал.1, т.7 от ППЗДвП, за обозначаване на пътни превозни средства се използва опознавателния знак „Инвалид“ – знакът има формата и изображението на пътен знак Д21. Поставя се на челната страница на картата, която се издава на инвалиди за ползване на улеснения при движение с моторни превозни средства, когато те са водачи или пътници. Картата се поставя в долния десен ъгъл на предното стъкло на превозното средство и се сваля, когато то не обслужва притежателя на документа.

Следва илюстрация с казуси из съдебната практика, такива, в които липсва точно и ясно описание на извършеното нарушение и обстоятелствата, при които то е било извършено, не е издадена карта за паркиране или просто не е поставен знак „Д21“, но всички кулминирали в крайна сметка до

отмяна на наказателното постановление.

Съдебният контрол е ограничен в рамките на наказателното постановление, като въз основа на приетите в него и потвърдени от доказателствата фактически констатации и правни квалификации, съдът може да направи правните изводи за законосъобразност и обоснованост на същото.

Един от основните реквизити на наказателното постановление е установен в чл.57, ал.1, т.5 от ЗАНН, а именно точно ясно и конкретно описание на нарушението, с оглед възможността на нарушителя да се запознае с повдигнатото му обвинение и да организира адекватно защитата си. 

В обжалваното НП (реш. № 194/ 2018 г. на Велинградски районен съд) по никакъв начин не е описано как е обозначено мястото, на което е паркирал жалбоподателя, за да се установи, че същото е предназначено за паркиране на хора с трайни увреждания, смята съдът.

Начина на обозначаване на мястото може да се установи от показания на свидетели. На следващо място забраната за паркиране на места, предвидени за спиране на хора с трайни увреждания предвижда и изключения, в случай че паркиралия на това място има издадена по реда на чл.99а от ЗДвП карта, а в НП относно наличието или липсата на издадена на жалбоподателя такава карта липсва каквото и да е описание.

При все, че начина на обозначаване на мястото се установява от показанията на свидетелите –  обозначено със знак Д21. Същите дават показания и относно второто обстоятелство, а именно че нарушителят не представил инвалидна карта и че такава не била поставена на предното стъкло, както изисква чл.18, ал.1, т.7 от ППЗДвП. Но тези обстоятелства характеризиращи нарушението не са описани в обжалваното НП.

И така съдът заключава, че е недопустимо при въззивния контрол да се извежда волята на административноноказващия орган по метода на тълкуването и в този смисъл да замества органа в неговата дейност по вземане на решение за налагане на съответно наказание при констатации за извършено нарушение при виновно поведение на автора.

Когато отново в хода на административнонаказателното производство са допуснати съществени процесуални нарушения

В АУАН и в НП, описанието на нарушението е неясно, предвид липсата на смисъл и свързаност на изложените обстоятелства (решение № 56/ 2019 г., Районен съд – Велинград). От описанието не става ясно дали мястото на което е паркиран автомобила е било обозначено със знака Д-21 „Инвалид“, дали лицето е с трайни увреждания и какво е имал предвид органа посочвайки „без присъствие на инвалиди“. Не е посочено и обстоятелството дали процесното МПС е било обозначено с опознавателен знак „Инвалид“, респ. че не е било обозначено с такъв. В описанието на нарушението и в акта, и в НП не е посочено по какъв начин е било обозначено мястото, на което е паркирала жалбоподателката- пътен знак и пътна маркировка. В този смисъл посоченото в описанието „нарушава знак Д21-инвалид“ и то в края на описанието на нарушението, не може да преодолее липсата на обстоятелства в горния смисъл.

Начинът на обозначаване на мястото не се установява дори и от показанията на свидетеля в съдебно заседание. Но дори и да бе установено, то е недопустимо едва във въззивната фаза на производството да се допълва описанието на нарушението в НП с фактически обстоятелства, които не са били предявени на наказаното лице при предявяване на административното обвинение, тъй като не е имал възможността да организира своята защита срещу него.

По-нататък, в НП е посочено, че жалбоподателката е представила Талон за паркиране на места за инвалиди № 1949/ 31.10.2016 г. на А.Д.А. Не е посочено обаче дали този талон е валиден и дали има статут на карта по смисъла на чл.99а от ЗДвП, съгласно който отпада забраната за паркиране на места, предвидени за спиране на хора с трайни увреждания, в случаите когато паркиралият на това място автомобил има издадена карта за паркиране на местата, определени за превозните средства, обслужващи хора с трайни увреждания. Не е посочено в НП също каква е връзката на жалбоподателката с лицето, на чието име е бил издаден въпросният талон и дали това лице е инвалид. Не е казано също и дали това лице е било возено или обслужвано с паркирания от жалбоподателката автомобил. В този смисъл отново е налице непълнота в описанието на нарушението.

И в реш. №: 260127/ 2020г. на Районен съд – Пазарджик, съдът намира, че

административнонаказателното производство е започнато с допуснато съществено процесуално нарушение, водещо до ограничаване правото на защита на санкционираното лице, което е самостоятелно основание за отмяна на НП.

Това е така защото издадения акт и НП не отговарят на изискванията на чл.42, т.4 и съответно на чл.57 ал.1, т.5  от ЗАНН, а именно липсва точно и ясно описание на извършеното нарушение и обстоятелствата, при които то е било извършено.

В обжалваното НП обаче, както и в издадения преди него акт, по никакъв начин не е описано как и дали въобще е било обозначено мястото, на което се твърди, че е паркирано. Начина на обозначаване на мястото не се установява дори и от показанията на актосъставител дадени пред въззивната инстанция, но дори да бе установено, то е недопустимо едва в този стадий на производството описаното в НП нарушение да се допълва фактологически.

Макар, че по време на проверката картата издадена на името на жалбоподателя не е била в паркирания автомобил, това не значи, че той няма право да паркира на паркоместа, определени за хора с трайни увреждания, защото самата карта не материализира това право, а само го удостоверява. Неговото право е материализирано от заболяването, за което има решение на ТЕЛК и е определена 75% неработоспособност, а след това е материализирано и от решението на кмета на Общината да се издаде въпросната карта, заключава съдът.

Когато не е издадена карта за паркиране на местата, определени за превозните средства, обслужващи хора с трайни увреждания и използване на улеснения при паркиране, но с решение на ТЕЛК е определена трайно намалена неработоспособност

Видно от показанията на разпитания по делото свидетел лекият автомобил е бил паркиран на на място, което било определено за хора с трайни увреждания. Свидетелят сочил, че на самия автомобил нямало поставен инвалиден стикер, поради което репатрирали същия, става ясно от реш. № 260358/ 2021 г., Районен съд – гр. Варна.

От доказателствата по делото се установява, че жалбоподателят не е притежавал такава карта към процесната дата, тъй като е получил картата на 29.10.2020г., но по делото е безспорно установено, че с решение на ТЕЛК от 24.06.2014г. му е определена  74% трайно намалена неработоспособност за срок от три години, но според разпореждане от 01.07.2020г. , издадено от НОИ-ТП-Варна и към процесната дата, е получавал лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване на осн. чл.75 ал.4 от КСО, регламентиращ размерът на пенсиите  за инвалидност на лица с трайно намалена работоспособност над 50%.

Съгласно §1т.64 от ДР към ЗДвП и дефиницията на„ човек с трайно увреждане“, към момента на нарушението, жалбоподателят е бил лице с трайно увреждане и е могъл да се възползва от привилегията, предвидена в ЗДвП да паркира на места, определени за хора с трайни увреждания. Обстоятелството, че същият не е заявил към този момент и съответно не е получил карта по чл.99а, ал.1 от ЗДвП от Община – Варна, съобразно наредбата за организацията на движението на територията на Община- Варна, не води до отпадане на тази привилегия. Съдът намира, че от обективна страна жалбоподателят не е осъществил вмененото му административно нарушение, тъй като определената му трайно намалена работоспособност от съответния компетентен орган му придава качеството по §1т.2 от ДР към ЗХУ. Предвид това, съдът намира, че наказателното постановление следва да бъде отменено като незаконосъобразно и издадено в нарушение на материалния закон. В същия смисъл е Решение на Адм. съд Варна по к.н.а.х.д. № 1826/ 2016г.

В конкретния случай (реш. № 964/ 2020 г., Пловдивски районен съд), от показанията на разпитаните свидетели и приетия по делото снимков материал се изяснява, че на мястото за паркиране, за което се твърди, че е предназначено за паркиране на хора с увреждания и за паркирането върху което жалбоподателят е санкциониран, няма поставен пътен знак „Д21“ и обозначена пътна маркировка.

Употребеното в чл. 120 от Наредба № 18 от 23.07.2001 г. за сигнализация на пътищата с пътни знаци, изр. „последно“ словесно съчетание- „пътният знак се поставя самостоятелно“, налага разбирането, че за водачите на МПС се създава задължение да не паркират върху съответното обособено място, единствено в случай, че то е обозначено като инвалидно с пътен знак „Д21“. Тоест, след като мястото не е надлежно обособено като такова за ползване от лица с призната степен на инвалидност (чрез поставянето на знак „Д21“), то за жалбоподателя не е съществувала забрана за паркиране върху него.

За яснота и пълнота на изложението, съдът посочва, че дори и при хипотезата на Наредба № 4 от 2009г., надлежното обособяване на паркомястото като такова, което следва да бъде ползвано от инвалиди, изисква задължителното поставяне на пътен знак „Д21“ и в допълнение към него съответната стилизация на пътната маркировка. Всъщност, от показанията на свидетеля се установява, че освен пътен знак „Д21“, то процесното паркомясто не е обозначено и с пътна маркировка с международния символ за достъпност. Единствената графична стилизация, която би мога да бъде оприличена върху мястото, е неясен остатък от контурите на изобразена инвалидна количка.

Използвани източници:

• Закон за движение по пътищата;
• Правилник за прилагане на закона движение по пътищата;
• Закон за хората с увреждания;
• Регистър на съдебните решения – https://legalacts.justice.bg/;
• Наредба № 18 от 23.07.2001 г. за сигнализация на пътищата с пътни знаци;
• Наредба № 4 от 2009 г. за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда за населението, включително за хората с увреждания.