pravenanaliz.eu

Адвокат Ивелин Йорданов, гр. Варна, но принципно работя на територията на цялата страна. За контакти: тел. 0876 196 193, e-mail: pravenanaliz@abv.bg. Кантората не дава безплатни консултации.

Всяка държава – членка на Международната организация на труда, която ратифицира тази конвенция, се задължава да осигури на пострадалите от професионални болести или на техните наследници обезщетение, основано върху общите принципи на националното законодателство за обезщетението за трудови злополуки –

гласи чл. 1 от Конвенция № 42 относно обезщетенията при професионални болести от 1934 г. Ратифицирана от България с Указ № 745 на Президиума на Великото Народно събрание от 31 август 1949 г.

Съгласно чл. 56 от Кодекса за социално осигуряване, “Професионална болест” е заболяване, което е настъпило изключително или предимно под въздействието на вредните фактори на работната среда или на трудовия процес върху организма и е включено в Списъка на професионалните болести, издаден от Министерския съвет по предложение на министъра на здравеопазването.

За професионална болест може да се признае и заболяване, невключено в Списъка на професионалните болести, когато се установи, че то е причинено основно и пряко от обичайната трудова дейност на осигурения и е причинило трайно намалена работоспособност или смърт на осигурения.

Към професионалната болест се отнасят и нейното усложнение и късните й последици.

Съобразно чл. 62 и чл. 63 от КСО, признаването на определено заболяване като професионално е от изключителната компетентност на органите по експертизата на работоспособността, като процедурата по установяването и признаването му е уредена в Наредба за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести (приета с ПМС № 168/11.07.2008 г. и обн. ДВ, бр. 65/2008 г.). Съгласно посочената Наредба, признаването на професионалния характер на заболяването става само с решение на ТЕЛК или НЕЛК (чл. 3), което решение е задължително за всички лица, органи и организации, в това число и за гражданския съд, който разглежда последиците от професионалното заболяване (чл. 13, ал. 3). Решението на медицинския орган е само условие за ангажиране на отговорността на работодателя, а не правопораждаща причина.

Всеки увреден от трудова злополука или професионална болест работник е в правото си да ангажира безвиновната отговорност на работодателя си по реда на чл. 200 от Кодекса на труда.

Отговорността по чл. 200 КТ е съпоставима с отговорността при непозволено увреждане предвид своя обем и приложимия принцип на пълно обезщетяване, а също и поради това, че увреждането на здравето в резултат на трудова злополука или професионално заболяване не е позволено от закона, но водеща особеност в правната характеристика на отговорността на работодателя е обусловеността от възлагането на риска без връзка с виновно поведение на лица , за които отговаря работодателя (реш. № 74/ 2019 г., Върховен касационен съд).

Според разпоредбата на чл. 200, ал. 1 от Кодекса на труда, за вредите от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, трайна неработоспособност с 50 и над 50 % или смърт на работника или служителя, работодателят отговаря имуществено, независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването им, т.е. отговорността е безвиновна. Работодателят носи отговорност, както за имуществените, така и за неимуществените вреди, които са пряка и непосредствена последица от трудовата злополука.

Всеки увреден обаче разполага и с правото на иск за обезвреда и по общия граждански ред, тогава когато вредите са причинени виновно от друго лице, т.е. пострадалият има възможност за избор срещу кого да насочи претенцията си – срещу прекия причинител или срещу възложителят на работата му (чл.45, 49 от ЗЗД), или срещу работодателя си с иск по чл. 200 от КТ с единственото ограничение, че за едни и същи вреди пострадалият не може да бъде обезщетен два пъти.

Фактическият състав за възникване на отговорността на работодателя, имаща по съществото си обективен характер, за обезщетяване на вреди, настъпили в резултат на трудова злополука или професионална болест, включва следните предпоставки: 1. наличие на трудово правоотношение; 2. увреждане здравето на работника вследствие на трудова злополука, както и приравнени на нея случаи или на професионална болест, които са причинили временна или трайна неработоспособност 50 и над 50 % или смърт; 3. наличие на причинна връзка между накърняването на телесния интегритет вследствие на трудовата злополука или професионалната болест и неработоспособността (временна или трайна) или смъртта на работника или служителя; 4. наличие на претърпени вреди като техният размер трябва да надвишава плащанията, получени от общественото осигуряване и застрахователните суми по сключени договори за застраховане на работниците или служителите, тъй като обезщетението при трудовата злополука и професионалната болест е в размер на разликата между тези плащания и действителните вреди (арг. чл. 200, ал. 3 и ал. 4 от КТ). Основателността на иска предполага да са налице кумулативно изброените предпоставки.

В чл. 200, ал. 3 КТ изрично се предвижда обезщетяване както на имуществените, така и на неимуществените вреди.

Отговорността е определяна в доктрината включително в съдебната практика и като договорна, доколкото произхожда от трудово – правнатата връзка и доколкото при законодателно определяне на обема вреди, в частност при пропуснатите ползи (чл. 200, ал. 3 КТ) се взема предвид проекцията на трудовото правоотношение до навършване възрастта за пенсиониране. Отговорността на работодателя за вреди – пропуснати ползи по чл. 200 КТ, е ограничена и във времево отношение. Същата може да се претендира до придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст (реш. № 492/ 2010 г., ВКС). А вредата по чл. 200, ал. 3 КТ като пропусната полза е получаваното от работника или служителя трудово възнаграждение, което би могъл да получава, ако не бе претърпял трудовата злополука или не бе заболял професионално (ibid.).

По силата на чл. 201, ал. 1 от КТ работодателят не отговаря по предходния член, ако пострадалият е причинил умишлено увреждането, а съгласно ал. 2 на същия член отговорността на работодателя може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност.

Съгласно препращащата норма на чл. 212 КТ, правилата за деликтната отговорност чл. 51, ал. 1 и чл. 52 ЗЗД намират приложение и при отговорността по чл. 200 КТ при определяне на обезщетението за неимуществените вреди, а относно имуществените вреди – доколкото не е налице специална уредба.

Отделно, в чл. 200, ал. 1 от КТ, законодателят, запазвайки отговорността на работодателя при временна нетрудоспособност и трайна нетрудоспособност 50 и над 50%, я е ограничил по отношение на трайната работоспособност под 50%, изключвайки работниците с такъв процент трайна неработоспособност от оправомощените да получат обезщетение. Така обаче са дискриминирани тези работници в сравнение и с онези, които са получили временна нетрудоспособност. Разпоредбата на чл. 200, ал. 1, пр. 2 КТ противоречи на Европейската конвенция за правата на човека, вр. чл. 1 от Протокол 1 – до нарушение принципа за равенство и недискриминация се стига ако има различно отношение към еднакви („практически сходни“) случаи без обективно или разумно обосноваване или ако липсва пропорционалност между преследваната цел и използваните средства. Съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на РБ, ЕКЗПЧ има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които й противоречат- реш. № 141/ 2009 г., ВКС. В същия смисъл – че обезщетение се дължи и при причинена от професионално заболяване трайно намалена трудоспособност 50 или под 50 на сто е и Определение № 10/ 2010 г., ВКС.

Обезщетението за неимуществени  вреди

Разпоредбата на чл. 212 КТ във вр. чл. 51 ЗЗД намира приложение при определяне на обезщетение за претърпени неимуществени вреди (неимуществени са тези вреди, които засягат не имуществото, а личността и достойнството на пострадалия, поради което нямат стойностно изражение и не подлежат на аритметично изчисляване), които и при трудова злополука или професионално заболяване следва да бъдат определяни съобразно критерия за справедливост, регламентиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. При необратимост на уврежданията се дължат на пострадалия и след навършване на пенсионна възраст.

Понятието справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретно съществуващи обстоятелства, обуславящи размера на обезщетението – напр. характер и степен на увреждането, обстоятелства, при които е получено, продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици, възраст на увреденото лице и възможност да продължи трудовата си кариера и да се социализира, обществено и социално положение, икономическа конюнктура и др. Обезщетението следва да е съразмерно с конкретно претърпените вреди, като удовлетворява изискването за справедливост. Но във всички случай от правно значение са само действително търпените неудобства в резултат на твърдяното бездействие (в същия смисъл Постановления № 4/1964 г. и № 18/1968 г. на Пленума ВС; Решение № 26/ 2009 г. на ВКС; № 23/ 2009 г. ; № 1199/ 2009 г.; № 1313/ 2009 г.; № 37/ 2009 г.; Определение № 54/ 2008 г.).

Обезщетение се дължи на всеки от увредените, а кръгът на лицата, които имат право на неимуществени вреди, обхваща най-близките роднини като всяко от тези лица има право на обезщетение по справедливост, възмездяващо страданията и загубата на морална опора и подкрепа, понесени вследствие на увреждането, както е прието и в ППВС № 4/ 1961 г., Решение № 62/ 2015 г. на ВКС.

От принципа за пълно обезщетяване за понесените при непозволено увреждане вреди (чл. 51, ал. 1 ЗЗД) следва, че ако здравословното състояние на пострадалия бъде влошено в сравнение със състоянието, при което е присъдено обезщетението, нему се дължи ново обезщетение за самото влошаване, но само ако то се намира в причинна връзка с увреждането, а не се дължи на други фактори и причини (реш. № 376/ 2010 г., ВКС). Обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост за болките и страданията само от влошаването, без да се дублира с вече присъденото за първоначалното страдание, а обезщетението за имуществени вреди се присъжда в случай, че влошаването би дало отражение на присъденото с първоначалното решение обезщетение за тях, т. е. когато влошаването на здравето е довело до преминаване в по-висока група инвалидност. Но ако въпреки влошаването не са настъпили нови имуществени вреди, пострадалият не може да иска ново обезщетение за тях. Ново обезщетение не се дължи също така, когато при присъждането на първоначалното обезщетение влошаването на здравословното състояние е било предвидено и съобразено от съда.

Вземането за обезщетението за влошаване на здравословното състояние е изискуемо от момента на влошаването. Това следва от разпоредбата на чл. 114 ЗЗД . От този момент се дължат и лихвите върху новото обезщетение – чл. 84, ал. 3 ЗЗД.

Постановени са по реда на чл.290 от ГПК решения на състави на ВКС, а именно: Решение № 160/ 2010 г., № 207/ 2010 г. и № 368/ 2010 г.

и според тази практика обезщетение за неимуществени вреди от професионално заболяване се дължи и когато не е настъпило намаляване на трудоспособността за съответната професия,

което се обосновава с необходимостта да се възмездят всички преки и непосредствени последици от увреждането според разпоредбата на чл. 51 ал.1 от ЗЗД, приложима и към обезщетенията по чл. 200 от КТ по силата на препращащата норма на чл. 212 от КТ. Тези три решения на тричленни състави на ВКС по чл. 290 от ГПК касаят установени вреди от такива заболявания в предходни периоди от време и ангажиране отговорността на работодателя за ексцес впоследствие. Затова както е указвал ВКС, при професионално заболяване решаващият съд е длъжен да провери дали не се касае до претенция за ексцес, ако вземанията за основното заболяване вече са били погасени по давност.

В т. 6 от ППВС № 4/ 1975 г., е разяснено, че когато се касае за намаление на трудоспособността на работник, щетите се състоят в разликата между получаваното трудово възнаграждение преди увреждането (по същество възнаграждението, което би получавал) и размера на отпуснатата пенсия за инвалидност, до навършване на предвидената за добиване право на пенсия възраст. Принципното разбиране за обхвата на тази именно пропусната полза предвид начина,по който специалният закон възлага нейното определяне с цел работодателят да я обезщети,т.е. като очертава релевантните предпоставки в съдържанието на нормата, а по този начин и в обхвата на обективната отговорност, намира израз и в практиката на ВКС, формирана с решения № 492/ 2010 г., № 413/ 2013 г., № 548/ 2010 г., № 119/ 2013 г. и др.

В производството по чл. 200 от КТ единственото надлежно доказателствено средство за установяване на професионалния характер на заболяването е влязлото в сила решение на ТЕЛК или НЕЛК, като всякакви други доказателства (протоколи на други органи, медицински документи, съдебно-медицински експертизи и пр.) са без правно значение.

Решението на ТЕЛК/ НЕЛК е официален удостоверителен документ за установените в него факти и в частност за наличието на установено по надлежния ред професионално заболяване, за началната дата, от която е констатирано неговото проявление и за наличието на причинна връзка, като елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя.

На основание чл. 113, ал. 3 от Закона за здравето, влезлите в сила решения на органите на медицинската експертиза, са задължителни за всички лица, органи и организации в страната. И в трайната съдебна практика последователно е утвърдена необходимостта от наличие на експертно решение на ТЕЛК като предпоставка за уважаване на иска по чл. 200, ал. 1 от КТ, когато се касае за професионално заболяване (решение № 226/ 2010 г. на ВКС). Така и съгласно решения на ВКС – № 202/ 2011 г., № 2/ 2015 г., № 119/ 2013 г. – влязлото в сила решение на ТЕЛК, което установява професионалното заболяване, е юридически факт, който е част от състава, водещ до възникване на правото на обезщетяване на вреди по чл. 200 ал. 1 КТ. При това положение вземането за плащане на обезщетение от професионално заболяване става изискуемо от момента на влизане в сила на ЕР на ТЕЛК, с което се признава наличието на такова професионално заболяване.

Съобразно т. 1 на Постановление № 2/ 81 г., ВС, когато в резултат на непозволено увреждане е причинена болест, давността за вземанията от непозволено увреждане започва да тече от нейното проявяване и положително установяване –

трактовка, която се отнася и до професионалните заболявания. При признат професионален характер на заболяването обезщетение по чл. 200 от КТ се дължи от датата на инвалидизирането до изтичане на срока на инвалидност, определени с експертното решение, с което е призната професионалната болест, респ. лицето е било преосвидетелствано. От датата на инвалидизирането, посочена в ЕР на ТЕЛК, следва да се присъжда и обезщетението за забава върху присъдената сума за неимуществени вреди (Решение № 113/ 2010 г. на ВКС).

По иск за вреди от трудова злополука или професионално заболяване с правно основание чл. 200 КТ в тежест на работника е да докаже причинната връзка между увреждането и условията на труд с влязло в сила решение на ТЕЛК/ НЕЛК,

но не е необходимо върху експертното решение да има отбелязване на органа, който го е издал, че решението е влязло в сила и на коя дата. А работодателят, който оспорва обстоятелството, че решението е влязло в сила, трябва да представи доказателства, че го е обжалвал и подадената жалба се разглежда от горестоящия административен или съдебен орган (реш. № 472/ 2019 г., Окръжен съд – Перник). Константната практика на ВКС по чл. 290 приема, че констатациите, направени от компетентния медицински орган не могат да бъдат опровергавани в производството по чл. 200 от КТ – в този см. Решение № 226/ 2010 г.

А според реш. № 164/ 2018 г., ВКС – с изтичането на срока за отговор на исковата молба се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения срещу влизането в сила на експертното решение на ТЕЛК. В тази насока между впрочем е и задължителната съдебна практика предвид разясненията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Посоченото разрешение следва от обстоятелството, че когато препис от съответното ЕР на ТЕЛК е получен от ответника с връчване на исковата молба и приложенията към нея, то той е имал възможност на въведе съответните възражения срещу същото с отговора на исковата молба.

За отговорността на работодателя е без правно значение обстоятелството, че заболяването на ищеца е причинено също от работата му и при други работодатели.

С оглед разпоредбата на чл. 359 от КТ работниците и служителите не дължат в производствата по трудови спорове държавни такси и разноски  във връзка със събиране на посочените от тях доказателства, но дължат на ответната страна  направените разноски съобразно отхвърлената част от исковете им.

Давността

Съгласно чл. 358, ал. 1, т. 3 вр. с ал. 2, т. 2 КТ, 3 – годишен e срокa за предявяването на иска, а той започва да тече от деня, в който правото, предмет на иска, е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено.

Обезщетяване на бъдещи вреди?

В постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение на ВКС №155/ 2010 г. е застъпена тезата че подлежат на обезщетяване и бъдещи вреди, стига тяхното настъпване да е сигурно, а размерът – установим. В този смисъл има постановени и други решения на ВКС – № 488/ 2012 г., № 153/ 2011 г., № 196/ 2012 г., № 155/ 2010 г., № 161/ 2013 г. Всички те допускат обезщетяването на бъдещи вреди, доколкото настъпването им е сигурно, а сигурното настъпване на вредите е факт, който се преценява с оглед особеностите на конкретното дело, по което е заявено искането за обезщетяване.

Както и в реш. № 226/ 2016 г., където по делото е безспорно установено, че ищцата страда от професионално заболяване, породено от работата в дружеството ответник и признато за такова по надлежния ред, че същото е пожизнено, прогресивно и с неблагоприятна прогноза. И ответника е осъден на основание чл. 200 КТ да заплати обезщетение за бъдещи имуществени вреди за закупуване на храна за специален хранителен режим.

Използвани източници:

• Кодекс на труда;
• Практика на Върховен касационен съд – http://www.vks.bg/search.htm