pravenanaliz.eu

„Няма човек, от когото не би трябвало да си починем“ – още едно от прозренията Антон Павлович Чехов. И същевременно, евфемизъм на титулната формулировка, която се извежда из чл.49, ал.1, на Семейният кодекс – „Всеки от съпрузите може да иска развод, когато бракът е дълбоко и непоправимо разстроен“.

Заедно с „взаимното съгласие“ (довод, срещал перипетии през годините – отпада от закона през 1952 г., а според Семейния кодекс, в сила до 2009 г. – искът за развод по взаимно съгласие не може да се предяви, преди да са изтекли три години от сключването на брака),

„дълбокото и непоправимо разстройство в брака“ е другият законов мотив за развод

по действащия у нас Семеен кодекс. В исковото производство за развод, се доказват фактите (включително и със свидетелски показания), които са довели до „дълбокото и непоправимо разстройство в брака“, а когато то не бъде установено, искът се отхвърля. Като обективно обстоятелство, установяването му има за резултат постановяване на развода, въпреки, да речем, обструктивното нежелание на ответника (макар загубил актуалност – чл.99, ал.4 СК ‘1985 отм.). Страните трябва да предявят всичките си основания за разрива в семейните отношения, тъй като непосочени основания не могат да послужат като основание за предявяване на нов иск, съобр. чл.322, ал.1 и 3 ГПК.

Вината за дълбокото и непоправимо разстройство в брака е в пряка корелация с упражняването на родителските права (напр. дословният текст в СК ‘1985 отм., че родителските права не могат да бъдат предоставени на виновния за развода съпруг, ако това ще се отрази отрицателно на отглеждането и възпитанието на децата – чл.106, ал.2), предоставяне ползването на семейното жилище, получаването на издръжка (чл.145 СК – невиновният за развода съпруг има право на издръжка), съдебните разноски (по брачните дела се възлагат на виновния съпруг – чл.329, ал.1 ГПК).

Така или иначе, легална дефиниция на „дълбокото и непоправимо разстройство в брака“ няма, а законът не конкретизира и житейските факти, чиято функция е то. Поради, което например, срещаме и следната проникновена аргументация из реш. № 306/2011 г. ВКС: раздялата понякога не се счита за абсолютно основание за прекратяване на брака, тъй като може да е причина, но може да е и проява на дълбокото и непоправимо разстройство на брака.

Впрочем,
„раздялата“ има своята изрична фиксация в някои чужди нормативни актове
в Германският Граждански кодекс (Bürgerliches Gesetzbuch) и § 1566, ал.2: налице е необорима презумпция, че бракът се разпада, ако съпрузите са живели отделно в продължение на 3 г.; или Норвежкият Закон за брака (Еkteskapsloven) и неговият § 21 – всеки от съпрузите може да иска развод, когато те са били разделени в продължение на най – малко 1 г.

По протежение на гореприведените текстове, нека поставим акцент, от естество на чисто любопитство, и върху още един акт – уреждащият семейното статукво в Англия Matrimonial causes act. Където, за да се докаже, че брака е непоправимо разстроен, се представят доказателства за наличие на изброените в закона факти: изневяра; поведение, изразяващо се в невъзможно съжителство; продължила 2 г. раздяла/изоставяне.

Обратно на родна почва, ще трябва да разгърнем страниците на съдебната практика и

да спрем вниманието си на Постановление №10 от 03.11.1971 г. по гр. д. №5/71 г., ВС, Пленум,

и ръководната роля, която то има в репрезентирането на въпросите относно „дълбокото и непоправимо разстройство в брака“, разбира се, с отчитане на измененията в законовите разпоредби през годините. „Дълбоко е разстройството – четем в т.2 – довело до разкъсване на семейната общност, до липса на взаимност, уважение, доверие и другарски (анахронизъм, но се придържаме към цитата) отношения между съпрузите, при което брачната връзка е само формална и не съответства на закона“. И определението на другия дял от формулата – „непоправимо е разстройството, което не може да се преодолее, за да се възстановят нормалните съпружески отношения“.

Продължаваме към т.3 (пак там), където е включена преценката, че a priori „продължителната фактическа раздяла може да предизвика дълбоко и непоправимо разстройство“ и нейната рефлексия „върху състоянието на брачните отношения се преценява за всеки конкретен случай“. Точка 4 съдържа директивата към съдилищата „да установят и конкретизират причините, разстроили брака“ и да преценяват дали са с темпорален характер или предизвикват дълбокото и непоправимо разстройство. Също така „изявленията на страните за съществуването на дълбоко и непоправимо разстройство в брака им са твърдения, подлежащи на доказване. Признаването на твърдените от другия съпруг факти се преценява с оглед на всички обстоятелства по делото. Самопризнанията на съпрузите не са достатъчни за уважаване иска за развод“.

Използвана литература:
• Семеен кодекс ‘2009 г., ‘1985 г.;
• Граждански процесуален кодекс;
• Постановление №10 от 03.11.1971 г. по гр. д. №5/71 г., ВС, Пленум;
• Bürgerliches Gesetzbuch;
• Еkteskapsloven;
• Matrimonial causes act;
• Практика на ВКС – http://www.vks.bg/vks_p15.htm .