„Стопанската непоносимост“ по смисъла на чл. 307 ТЗ – основание за постигане на изменение или прекратяване на облигационната връзка

Sign C

Съгл. чл. 307 от Търговския закон, съдът може по искане на една от страните да измени или да прекрати договора изцяло или отчасти, когато са настъпили такива обстоятелства, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят, и запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността.

Разпоредбата на чл. 307 ТЗ има предвид случаите, когато след сключване на договора настъпват такива непредвидени и непреодолими обстоятелства, които поначало не правят невъзможно изпълнението, но самото изпълнение би довело до несправедливо и в противоречие с добросъвестността състояние за длъжника.

Противоречие на справедливостта е налице, ако се е стигнало до чуствително разминаване в стойностите на насрещните престации, което от своя страна да доведе до несправедливо облагодателстване на една от страните по договора.

Тази норма е приложима само за търговските сделки  по смисъла на чл. 286 от ТЗ, а не и за гражданскоправните сделки. При гражданско правните сделки изменението или прекратяването им е уредено в чл. 20а, ал. 2 от ЗЗД  където е посочено ,че това може да става  само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона. Според ал. 1, трябва да се зачита волята на страните при сключване на договорите, които имат силата на закон за тези които са ги сключили. А ОСГК на ВКС в ТР № 2 от 01.12.1997 г. по гр. д. № 2/ 1997 г., прокламира, че изключение от принципа установен в чл. 20а ЗЗД, е именно институтът на стопанската непоносимост.

Стопанската непоносимост по смисъла на чл. 307 ТЗ е основание за постигане на изменение или прекратяване на облигационната връзка, тогава, когато липсва съгласие на страните за това, а обективната икономическа ситуация при продължаването й според първоначалните условия създава предпоставки за възникване на изключителна несправедливост в отношенията между страните. Това изменение или прекратяване може да бъде постигнато чрез намесата на съда по предявен иск на заинтересованата страна,който по характера си е конститутивен и внася промяна в правната и имуществената сфера на страните с цел предотвратяване на такава несправедливост. При това произнасянето на съда по такъв иск променя, респ. прекратява правната връзка занапред, преди да са настъпили предпоставките за търсене на изпълнение на поетите с договора задължения, а не след като връзката е прекратена, развалена или насрещното задължение е изпълнено (реш. № 183/ 2018 г., Върховен касационен съд).

 

Съгласно чл. 124, ал. 3 ГПК иск за пораждане, изменение или прекратяване на граждански правоотношения може да се предяви само в предвидените в закона случаи, а такъв случай е визиран в разпоредбата на чл. 307 ТЗ. Това потестативно право може да се осъществи само чрез предявяване на конститутивен иск, не чрез възражение – реш. № 829/2006 г., ВКС. Длъжникът следва да установи непосилността на престацията и в негова тежест е да установи обстоятелствата, които формират стопанската непоносимост. Правото да се поиска изменение или прекратяване на сключен договор поради стопанска непоносимост се упражнява по съдебен ред с конститутивен иск, по който активно легитимиран е длъжникът, като едно от условията е да не е изтекъл срокът на договора и изпълнението на задължението е да е възможно (реш. № 829/ 2006 г., ВКС).

Предявяването на този конститутивен иск предпоставя валиден договор, съотв. валидна клауза в него, изпълнението на която води до коренна промяна на съотношението в стойността на насрещните престации в сравнение с момента на сключване на договора (изпълнението е станало разорително и прекомерно обременително) поради настъпили след сключване на договора събития, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят, така че запазването на договора би било несъвместимо със справедливостта и добросъвестността поради неоправдана „експлоатация“ на задължената страна. От тук следва извода, че искът по чл. 307 от ТЗ е оценяем, а неговата цена се определя по реда на чл. 69 ал. 1 т. 4 от ГПК от стойността на договора. В този смисъл и съдебната практика: определение № 3097 на САС по в. гр. д. № 4351/2015 г.; определение № 1024/ 2012 г., на ВКС.

 

Някои фактори, които не обуславят стопанска непоносимост

Целта на института на стопанската непоносимост е да се отстрани драстично нарушената еквивалентност на насрещните престации (по договор за наем това означава да се установи промяна, при това драстична, в съотношението между цената на ползването на обекти, сравними с конкретния обект и размера на дължимия наем, вследствие на променени пазарни условия), а не да се спасяват стопански субекти от губещи проекти, напр. договорът е сключен въз основа на погрешни бизнес планове и маркетинг на самия търговец. Така, че сами по себе си финансовите загуби, без връзка на обусловеност с нарушената еквивалентност на насрещните престации, са правно ирелевантни. Напр. в  реш. № 1340/ 2019 г. на Пловдивски окръжен съд, където ищеца обосновава стопанската непоносимост с неизгодността на процесния договор, тъй като няма да получи очаквания финансов резултат, но това е следствие на собственото му поведение и погрешни планове, рискът от които той трябва да понесе.

Възможно е и инфлационните процеси да доведат до явно нарушение на еквивалентността на престациите. Но ако не са непредвидими и непредвидени промяната не е фрапантна, напр. страните по договора са се съгласили, че промяната в инфлационните индекси, обявени от НСИ, ще доведе до промяна в цената на транспортната услуга.

Или както разяснява и Апелативен съд – Велико Търново в реш. № 39/ 2017 г.: Промяната трябва да е коренна, в смисъл актуалната ситуация да се различава съществено от тази, при която е сключен договора. Факторите, които са предизвикали промяната, трябва да са били или изобщо непредвидими, или дори при полагане на най-добрата грижа и цялото умение на страните, последните да не са могли да мислят за тях и да ги предвидят. Страните по един извинителен начин не са могли да ги предвидят и да включат в съдържанието на договора съответни клаузи. Затова законът изисква по отношение на страните кумулативната наличност на двете условия: а) не са могли да предвидят и б) не са били длъжни да предвидят тези обстоятелства. Под второто изискване се разбира задължението на всеки съконтрахент да полага дължимата грижа на добър търговец (чл. 302 от ТЗ), грижа, която съответства на особения му правен статут, на високите изисквания, които поставя търговския оборот, на рисковете, които са присъщи на всяка търговска сделка. Ако и при полагането на тази достатъчно голяма грижа, не е било възможно да се предвиди промяната, само тогава поведението на страните може да бъде извинително.

 

Използвани източници:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *