Документирането при изплащането на работната заплата

blog-signing-forms

Съгласно чл.128, ал.1, т.2 от Кодекса на труда, работодателят е длъжен да начислява във ведомости за заплати трудовото възнаграждение на работниците и служителите за положения от тях труд и да изплаща последното по начина, определен в императивната разпоредба на чл.270, ал.3 КТ – лично по ведомост или срещу разписка, а по писмено искане на работника или служителя – на влог в посочена от него банка. Нормата на чл.270 ал.3 КТ урежда начина на плащане на дължимото на работника трудово възнаграждение, както и писмената форма за доказване изпълнението на задължението на работодателя, без това да означава, че в съдебен процес е изключена допустимостта на други доказателствени средства, с които работодателят може да установи факта на извършеното плащане.

Във всички случаи заплащането на работната заплата се документира по надлежния ред, поради което и на основание чл.164, ал.1, т.3 и т.4 ГПК свидетелски показания за установяване на това обстоятелство са недопустими, освен ако не са налице изключенията по чл.164, ал.2 и чл.165, ал.1 ГПК.

Но напр. изгубването на ведомостите за заплати, преодолява забраната за събиране на гласни доказателства, поради което свидетелските показания са допустими и отказът на съда да ги цени е допускане на съществено процесуално нарушение.

Когато законът урежда изискване за доказване на определени обстоятелства с писмен документ, това не изключва възможността съответните обстоятелства да бъдат доказани със случаен документ, респ. със свидетелски показания, когато законът позволява събирането на гласните доказателства. Доказването с нарочен документ е улеснено, тъй като от предполагаемото намерение на неговия автор и предполагаемите обстоятелства, при които е съставен нарочният документ може да се направи обоснован извод, че съдържащото се в него изявление за знание съответства на обективната действителност, т.е. е вярно. Разбира се, винаги може да се доказва, че действителното намерение на автора на документа и обстоятелствата, при които той е съставен са различни, т.е. че съдържащото се в него изявление за знание не съответства на обективната действителност, т.е. е невярно. При случайния документ намерението на автора да удостовери истинни обстоятелства не се предполага, такова намерение трябва да бъде изведено от съдържанието на документа или от обстоятелствата при които е издаден (напр. едно писмо на син до родителите му, че „са му върнати всички заеми, които той необмислено е дал на приятели” няма значението на разписки, издадени на всеки от длъжниците) – реш. 89/ 2013 г. ВКС.

Законодателят може да ограничи възможността за доказване на определени обстоятелства със свидетели. Такова ограничение може да бъде уредено по два равностойни начина – чрез забраната съответните обстоятелства да бъдат доказвани чрез разпит на свидетели или чрез уреждането на писмена форма за доказване.

Ограничението на свидетелските показания обаче никога не е абсолютно, те стават допустими, ако документ е съставен, но той е изгубен или унищожен не по вина на страната, която има тежестта да докаже обстоятелствата. В този случай със свидетели се доказва съществуването на документа към определен момент, неговото най-общо или по-точно съдържание, както и обстоятелствата, които са били удостоверени в него.

Ограничаването на свидетелските показания и равнозначното му изискване за писмена форма на доказване на определени обстоятелства не изключват допустимостта на други доказателствени средства, каквито са съдебното и извънсъдебното признание, веществените доказателства, огледа и освидетелстването, заключенията на вещи лица.

Разписката

Разписката (дори да липсва основание за плащането – реш. 42/ 2018 г. ВКС), е нарочно съставен свидетелстващ документ, който материализира извънсъдебното признание на автора /лицето, което я е подписало/, че той е получил нещо от посоченото в разписката лице и в негова доказателствена тежест е да установи съществуването на друго основание за плащане от това, което твърди платилият длъжник. Ведомостта и платежното нареждане са също нарочно съставени документи, удостоверяващи плащане.

Не следва, че когато основанието за плащане не е ясно посочено в платежния документ, няма възможност това основание да бъде доказано с други доказателствени средства. Така например в документа за плащане може да не е посочено основанието, но от размера на сумата, от съвпадението между датата на плащане и падежа на задължението, от липсата на други правоотношения между страните може да се достигне до извода, че основанието за плащане е трудово възнаграждение.

Плащането на осигуровки/ данък, респективно подаването на справка или декларация от работодателя, че трудово възнаграждение е платено, не съдържат изявление на работника и не могат да се приравнят на разписка по смисъла на чл.270 ал.3 КТ – удостоверяваща от него получаването на полагащо му се трудово възнаграждение.

 

Използвани източници:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *