Неприкосновеността на кореспонденцията

Eric Cai;reference-letter_



„От гледна точка на своя генезис и поради правната си природа неприкосновеността на кореспонденцията принадлежи към първото поколение основни права, насочени към защитата на физическия и духовния интегритет на човешката личност и по-специално автономията и частната сфера на индивида. Тази категория права възниква преди останалите поколения права още в процеса на постепенното ограничаване на монархическия абсолютизъм, започнало през Средновековието, утвърждава се от либералния конституционализъм във всички писани конституции и се ползва с изключително висока степен на правна защита както в националните демократични правни системи, а също така и в международните и европейските системи за защита на основните права, в това число и в ЕКЗПЧОС, и създадената от нея съдебна система за защита на основните права“ – обобщава историческия контекст, Конституционния съд, с реш. № 4/ 2006 г.

Непосредствен обект на нарушаването неприкосновеността на кореспонденцията са обществените отношения, които осигуряват сигурността й и личния елемент на неприкосновеността и по-конкретно тези, които възникват по повод предаването на адресата в автентично състояние и запазването на информацията в тайна от лица, за които изпращачът или получателят не са дали съгласие да научат съответната информация. Изпълнителното деяние на нарушаването на неприкосновеността на кореспонденцията се осъществява винаги чрез действие и може да приеме различни форми.

Кореспонденцията се ползва със закрилата на чл.34 от Конституцията и чл.8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи.

Съгласно чл. 34 от Конституцията на Р. България „Свободата и тайната на кореспонденцията и на другите съобщения са неприкосновени. Изключения от това правило се допускат само с разрешение на съдебната власт, когато това се налага за разкриване или предотвратяване на тежки престъпления“.

Текстът на чл. 8 ЕКПЧОС и юриспруденцията на ЕСПЧ не третират тайната и неприкосновеността на кореспонденцията като абсолютно право. Този чл. 8 от Конвенцията предвижда, че:

              „1.  Βсеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот … и на                 тайната на кореспонденцията.

  1. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.“

Твърденията за незаконен контрол на личната кореспонденция се вписват в обхвата на приложението на Закона за отговорността на държавата за причинени вреди, макар че Съдът вече е постановявал, че ЗОДОВ не представлява ефикасно правно средство за защита, напр. в случаи на необосновано следене на кореспонденцията на лишените от свобода (Shahanov v. Bulgaria).

С разпоредбата пък на чл. 171 от Наказателния кодекс,

законът криминализира нарушаването на неприкосновеността на  кореспонденцията,

като обявява за престъпления противозаконното отваряне на чуждо писмо, телеграма, запечатани книжа, пакет или други подобни /чл. 171, ал.1, т.1/, вземането на чуждо, макар и отворено писмо или телеграма с цел да се узнае тяхното съдържание /т.2/; узнае неадресирано до него съобщение, изпратено по електронен път, или отклони от адресата му такова съобщение /т.3/; предвиден е квалифициран /по-тежко наказуем състав/, когато деянието се извършва от длъжностно лице, което се възползва от служебното си положение /ал.2/ и др.

По аргумент от този чл. 171, и ал. 1, т. 3 от НК, предвиждащ наказателна отговорност за лице, което узнае неадресирано до него съобщение, изпратено по електронен път, съдът приема, че

принципът на неприкосновеността на тайната на кореспонденцията се отнася и за електронната кореспонденция

(напр. реш. №  908/ 2013 г. на Районен съд –  Враца).

Електронната поща е “кореспонденция” и по смисъла на чл. 8 § 1 от Конвенцията (вж. Copland v. the United Kingdom, № 62617/00, § 41, ЕСПЧ 2007-I, и M.N. and Others v. San Marino, № 28005/12, § 52, 7 юли 2015 г.).

Пощенските услуги

са предмет на детайлна вътрешноправна уредба, както и на Всемирната пощенска конвенция и другите международни актове, приемани във връзка с изпълнението й. Тази уредба гарантира неприкосновеността на кореспонденцията.

Кореспонденцията между обвиняем и адвокат

По делото Campbell v. the UK,  Европейският съд по правата на човека изрично отбелязва, че поради привилегирования характер на тази кореспонденция отварянето на писмо до или от адвоката би могло да се извърши само след съществуването на основателна причина за незаконно съдържание на писмото (Campbell v. the UK, 25.03.1992). Съдът неведнъж прокламира, че кореспонденцията на задържаните с техните адвокати като цяло се ползва с привилегирован статут (Ердем срещу Германия, № 38321/97). Което намира отражение и в текста на чл. 33 от Закона за адвокатурата.

От друга страна, ЕСПЧ счита, че системният контрол на кореспонденцията може да причини морална травма на жалбоподателя (в случая – осъден на смърт за убийство, извършено при условията на опасен рецидив) което да оправдае присъждането на съответно обезщетение (Орешков v. България, от 06.03.2012 г.).

 

 

Използвани източници:

  • Наказателен кодекс;
  • Практика на Европейски съд по правата на човека – echr.coe.int ;
  • Конституция на Р. България;
  • Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *