Императивите на самозащитата: „Неизбежната отбрана и превишаването на пределите й“

self defense

„Разрешено е да се отблъсне силата със сила“  – прокламирал някога Юстиниановия кодекс (VI век). В същия дух, Камарата на депутатите в Италия, на 4 май 2017 г., одобри дискусионния законопроект за самозащитата, съгласно който се позволява, наред с други промени, използването на оръжие в отговор на извършването на грабеж. Към момента, според закона, реакцията при взлом трябва да отговаря като сила на заплахата. Катализатор на промяната стана случай, при който собственик на ресторант в Милано застреля крадец, нахлул в заведението му.

В глобален мащаб подобни нормативни уредби не са прецедент. Така напр. правителството на Южна Австралия, в лицето на премиера Майк Ран, през 2003 г. инициира закон (Criminal Law Consolidation (Self Defence) Amendment Act 2003), съобразно който срещу лице, понечило да влезе в дома ти, е разрешено използването на  „каквато сила се сметне за необходимо“, за да защитиш себе си или своето семейство.

И така до наказателните кодекси на няколко щата в САЩ, които предвиждат, че няма явно несъответствие с нападението и защитата е правомерна, когато нападателят е умъртвен в дома на отбраняващия се, посягайки на неприкосновеността на жилището му, на неговата личност и имущество (онагледено –  Аrticle 35,20, NY Penal Law – позволено е употребата на смъртоносна физическа сила срещу лице, правещо опит или извършващо кражба с взлом в жилище или сграда, от страна на лице, което се явява техен собственик или ги контролира).  Което хармонира и на чл. 12, ал. 3 на българския

Наказателен кодекс –

„Няма превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище“.

„Не е общественоопасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана – за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели“ -

текста на чл. 12, ал. 1 от родния Наказателен кодекс. Неизбежната отбрана е едно от деянията, наред с крайната необходимост и оправдания риск, извършени при обстоятелства, изключващи обществената опасност и противоправността. Неизбежната отбрана и деянието при крайна необходимост са „специални положения, при които определени увреждания се явяват общественооправдани, защото се налагат от по – висши интереси на нашето общество“ (И. Ненов – „Наказателно право на НРБ. Обща част“ `1972 г.). Нещо повече, „нормите относно правото на неизбежна отбрана, на крайна необходимост са призвани да стимулират гражданската активност и участието на населението в опазването на обществения правов ред“ (пише С. Келина в „Коллоквиум по криминологии, уголовному праву и процессу“ `1986 г.).

Нападението

(неблагоприятно човешко въздействие) е основната предпоставка на неизб. отбрана. Според И. Ненов (цит. уч.) нападението е противоправно, когато деецът няма право да го върши и пострадалият не е длъжен да го търпи.  Защитния резултат е необходимо да настъпва по времето, когато се извършва противоправното нападение. То трябва да е вече започнало и още да не е приключило, да не е „напълно преустановено по отказ на нападателя, … окончателно предотвратено или отблъснато от нападнатия или от другиго“ (Реш. № 122/ 1971 г., ВС). Както може да се изведе от съдебната практика, след окончателното прекратяване на нападението не може да има неизбежна отбрана, а убийство или телесна повреда в състояние на афект. Обект на нападението може да бъде всеки правноохраняем интерес („Неизбежната отбрана е допустима срещу посегателства не само върху личността, но и спрямо „правата на отбраняващия се”, т.е. и спрямо имуществените му права, но при липсата на причинени вреди институтът на неизбежната отбрана няма приложение“ – Реш. № 889/ 2006г., Върховен касационен съд). Общоприето е, че неизбежната отбрана се допуска и срещу малолетни и душевно болни (ППВС № 12 от 29.11.1973 г.), макар, че западната, а и източноевропейската наказателноправна теория да я препоръчва само ако нападнатият интерес не може да бъде защитен по друг начин.

Също така „не може да се допусне неизбежна отбрана срещу бъдещо нападение, когато не се знае дали подготвяното нападение ще започне” (Реш. № 270/ 1979 г., Върховен съд). Не само умишлените, но в някои случаи и непредпазливите деяния също могат да се изразят в нападение, което да наложи активна защита. А когато „отбраняващият се“ съзнателно провокира с активни действия нападение с цел да лиши от живот или да причини телесна повреда на определено лице, не може да се позовава на неизбежна отбрана, а ще отговаря на общо основание – от Съобразителната част на Постановление 12/ 1973 г. на Върховния съд на НРБ, чиито постановки имат задължителна сила за правоприлагащите органи.

Превишаване пределите на неизбежната отбрана

има, когато защитата явно не съответствува на характера и опасността на нападението (чл. 12, ал. 2, НК). Така явността на несъответствието се определя като признак на превишаването пределите на неизбежната отбрана. Като пример за превишаване пределите на неизбежната отбрана, може да послужи извадка от Реш. 448/ 1981 г. на Върховен съд, според което, въпреки че нападателят е могъл „ да причини тежка телесна повреда или смърт на нападнатия“, субектът на неизбежната отбрана, „като е имал предвид пияното състояние (на нападателя)…, е могъл много лесно да отблъсне нападението с други средства, а не да действа веднага с ножа“. Отделно от това,  „Не се носи гражданска отговорност за превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако деянието е случайно. Тук няма вина, а тя е предпоставка и за гражданската отговорност при непозволено увреждане“ – из Съобр. ч. на Постановление 12/ 73 г., ВС.

Съгласно чл. 12, ал. 4, НК, „Деецът не се наказва, когато извърши деянието при превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако това се дължи на уплаха или смущение“. В идентичен тон е и §. 33 от немския Наказателен кодекс (Strafgesetzbuch) – деецът не носи наказателна отговорност, ако превиши пределите на самоотбраната от объркване, страх или ужас.

„При превишаване пределите на неизбежната отбрана поради уплаха или смущение деянието е виновно, но ненаказуемо“; поради субективните обстоятелства уплаха и смущение, дееца „се намира в особено психическо състояние…, което е ограничило в значителна степен възможността му правилно да оцени обстановката и да се защитава в пределите на неизбежната отбрана“ – из Съобр. ч. на Постановление 12/ 73 г., ВС. Но уплаха или смущение не е налице, когато деецът е очаквал нападението и се е подготвил  да го отблъсне (реш. 364/ 1983 г., ВС). Така непредпазливото превишаване пределите на неизбежната отбрана при убийство, тежка или средна телесна повреда, също съставлява престъпление. При превишаване на пределите й възниква наказателна отговорност, ако превишаването е осъществено виновно и не се дължи на уплаха или смущение.

За възникване на гражданска отговорност

(по чл. 45 от ЗЗД) е достатъчно превишаването пределите на неизбежната отбрана да бъде извършено виновно (т. 11 от 12/ 1973 – ПП). „Не е нужно то да не се дължи на уплаха или смущение, защото гражданското право не определя нито тях, нито каквито и да е други обстоятелства като основания, изключващи наказуемостта. Освен това при определяне размера на обезщетението за превишаване пределите на неизбежната отбрана ще намери във всички случаи приложение и разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД: Ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали“ (Антон Гиргинов – „Теоретико – практически коментар на Наказателния кодекс на Република България. Обща част“ `1999 г.) Доколко обаче ще се намали обезщетението за нападателя, зависи от наличието и формата на неговата вина (Антон Гиргинов – ibid.), ако нападението е било невиновно, то намалението ще е минимално. Ако е било извършено по непредпазливост, тогава намалението ще е по – голямо. Ако пък нападението е било умишлено, намалението ще е най – голямо и пострадалият нападател ще получи малко обезщетение. Така или иначе, при виновно превишаване на пределите на неизбежната отбрана извършеното се квалифицира по законовия състав на съответното престъпление и като деликт по чл. 45 от ЗЗД. При определяне на наказанието фактът, че извършеното все пак е послужило за защита на нападнат интерес, има поначало значението на смекчаващо обстоятелство.

Използвани източници:

  • Постановление 12/ 1973 г. на Върховния съд на НРБ;
  • Наказателен кодекс;
  • Антон Гиргинов – „Теоретико – практически коментар на Наказателния кодекс на Република България. Обща част“ `1999 г.;
  • Закон за задължения и договорите;
  • Strafgesetzbuch;
  • NY Penal Law;
  • И. Ненов – „Наказателно право на НРБ. Обща част“ `1972 г.;
  • Практика на ВКС – http://www.vks.bg/vks_p10.htm .

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *