За „Работното време“ в контекста на придвижването към/от работното място

travelling-to-work-is-working-time-for-employees-without-fixed-office-136400314345303901-150911063005

„Nullus agenti dies longus est„ – и интерпретацията на тези достигнали до нас слова на древните римляни – „За трудолюбието нито един ден не е дълъг“. Но макар, тези думи да контрастират на стремленията за лимитиране на работния ден (с начален тласък през деветнадесетото столетие), очертават рамката на тезиса, колко разтегливо понятие може да бъде „работното време“.

Така в този контекст, намира резонанс едно безпрецедентно решение на Съда на Европейския съюз от 10 септември 2015 година по дело C – 266/14, с отношение към работниците/служителите, които нямат фиксирано или обичайно място на работа.

Съгласно практиката на Съда на Eвропейския съюз (С-429/09)

за целите на прилагането на Директива 2003/88/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време, закрепеното в чл. 2, т. 1 понятие за “работно време” (характеризира се като всеки период, през който работникът работи на разположение на работодателя и изпълнява своята дейност или задължения, resp. „почивка“ означава всеки период, който не е работно време) не може да има различно тълкуване съгласно всяко национално право, а има самостоятелно, присъщо на правото на Съюза значение. То следва да бъде определено съобразно обективни критерии, които отличават трудовото/служебното правоотношение с оглед на правата и задълженията на съответните лица. В допълнение и родната формулировка из допълнителните разпоредби на Кодекса на труда – „Работно време“ е всеки период, през който работникът или служителят е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил.

Според анексираната към Договора от Лисабон, Харта на основните права на ЕС,

всеки работник има право на условия на труд,

които опазват неговото здраве и сигурност и зачитат достойнството му, право на ограничаване на максималната продължителност на труда, на периоди на дневна и седмична почивка, както и на платен годишен отпуск (чл.31). Но тъй като, с априорното решение на Съда на ЕС се добавят нови прерогативи за част от трудово ангажираните, нека за целите на настоящето изложение

ревизираме казуса.

Производството е образувано след спор между Federación de Servicios Privados del sindicato Comisiones Obreras (CC.OO.), от една страна, и Tyco Integrated Security SL и Tyco Integrated Fire & Security Corporation Servicios SA, защото испанската компания не отчитала като работно време придвижването място на живеене – клиенти, като по този начин го отъждествявала с почивката. Този работодател изчислявал работния ден в зависимост от времето, изтекло от пристигането на неговите работници на обекта. Считал за работно време придвижването на своите работници между регионалните офиси и обектите на първия и последния за деня клиент. Същевременно разстоянието от местата, където живеели посочените работници, до мястото, където трябвало да извършат дадена операция, можело да варира значително и понякога да надхвърли 100 километра, а поради натовареността на движението времето за придвижване място на живеене – клиенти е траело три часа.

Съобразно испанското право и чл.34, §. 5 от Статута на работниците (обнародван през 1980 г.), в редакцията му, произтичаща от Кралски законодателен указ 1/1995 за одобрение на преработения текст на Закона за статута на работниците (Real Decreto Legislativo 1/1995, de 24 de marzo, por el que se aprueba el texto refundido de la Ley del Estatuto de los Trabajadores), „Работното време се изчислява по такъв начин, че както в началото, така и в края на работния ден работникът да се намира на работното си място“.

Нека обърнем внимание и към някои от мотивите на Съда: „При тези условия, работници, намиращи се в положение като разглежданото в главното производство, трябва да се считат за извършващи своята дейност или изпълняващи своите задължения по време на придвижването място на живеене – клиенти. … При всички случаи трябва да се отбележи, че през необходимата продължителност на времето за придвижване, която най-често не може да се намали, посочените работници нямат възможността да разполагат свободно със своето време и да се посветят на собствените си интереси, поради което следва, че те са на разположение на техните работодатели. … Щом като работник, който вече няма фиксирано място на работа, извършва своите задължения по времето на придвижването към или от клиент, този работник трябва да се счита и за намиращ се на работа по времето на този маршрут. … Подобен резултат би бил в разрез и с преследваната с Директива 2003/88 цел за защита на безопасността и здравето на работниците, в която се вписва необходимостта да им се гарантира минимална продължителност на почивката. Всъщност би било в разрез с тази директива времето за почивка на работниците, които нямат обичайно или фиксирано работно място, да бъде намалено поради изключването на тяхното време за придвижване място на живеене – клиенти от понятието „работно време“ по смисъла на член 2, точка 1 от посочената директива“. И окончателното решение, че „при работниците, които нямат фиксирано или обичайно място на работа, времето за придвижване, което тези работници ежедневно прекарват от мястото, където живеят, до определения от техния работодател първи клиент и от определения от същия последен клиент до дома им, представлява „работно време““.

Погледнато от друг ъгъл,

решението на Съда би могло да принуди фирмите да плащат по-високи заплати, както и да даде на служителите повече почивки.

С цел да запазят конкурентоспособността си, работодателите биха получили и „стимул“ да наемат работници живеещи в близост. А и времето за пътуване не генерира добавена стойност за работодателя. Не на последно място, с него може да се злоупотреби.

Представлява интерес и въздействието му, в светлината на измененията от декември 2015 г., на българския Закон за насърчаване на заетостта, касаещи дължината на пътя в направление към работното място. Досегашният текст гласеше, че „подходяща работа“ е тази, която се намира в същото населено място или до 30 км извън него, при условие че има подходящ обществен транспорт. Допълнителните разпоредби, в т.4, вече определят, че „подходяща работа“ е работата, която съответства на образованието, квалификацията и здравословното състояние на лицето, ако тя се намира в същото населено място или до 50 км извън него, при условие че има подходящ обществен транспорт, за период до 18 месеца от датата на регистрация на лицето в дирекция „Бюро по труда“. А в случаи на отказ от страна на безработните лица да приемат предложената подходяща работа, регистрацията им се прекратява – чл.20, ал.4, т.4.

Но пътят между дома и работното място попада и под обсега на осигурителното право – чл.55, ал.2, Кодекса за социално осигуряване – Трудова е и злополуката (разглежда се като внезапно увреждане на здравето станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, причинило временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност или смърт) станала с осигурен по време на обичайния път при отиване или при връщане от работното място до основното място на живеене или до друго допълнително място на живеене с постоянен характер. А времевата продължителност на маршрута може да бъде отчетена като ирелевантна за осъществяване на фактическия състав на злополуката по тази алинея. Впрочем, методологията на „Европейската статистика за трудовите злополуки“ (ESAW), към статистическата служба на Европейския съюз – „Евростат“, изключва злополуките по пътя към или от работното място, от трудовите злополуки.

А Френският Кодекс на труда (Code du travail)?

Всъщност дискусията около „времето за придвижване“, като приравняване на „работното време“, е интегрална част от редица съдебни дела във Френската република, пословична с трудовата си политика. От месец януари, 2005 г., е в сила чл. L3121-4 от Кодекса на труда – времето за пътуване до мястото на изпълнение на трудовия договор (без да се конкретизира, че се отнася само за работници/служители без фиксирано работно място) не се счита за работно време, но съгласно следващата алинея, ако се надвиши нормалната продължителност на времето за пътуване между дома и обичайното място на работа, работодателят компенсира работника с финансово възнаграждение или с допълнителна почивка, при положение, че това съображение е закрепено в индивидуалния или колективния трудов договор, или е едностранно решение на работодателя след консултации с работническия съвет и с представители на работниците.

Дори Конституционният съвет (осъществяващ и контрол за конституционност), бива сезиран, по въпрос, че гореупоменатата разпоредба нарушава принципа на равенство, като „работното време“ на работниците/служителите ще бъде отчитано в зависимост от отдалечеността на местожителството им. Но КС, обосновавайки се, че отдалечеността е резултат от свободата на избор на местоживеене, чрез решение 2004-509 DC от 13.01.2005 г., отхвърля жалбата.

Използвани източници:
• Съдебна практика на Съда на Европейския съюз – http://curia.europa.eu/jcms/jcms/j_6/ ;
• Директива 2003/88/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време;
• Кодекс на труда;
• Харта на основните права на ЕС;
• Закон за насърчаване на заетостта;
• Кодекс за социално осигуряване;
• Code du travail;
• Решения на Конституционен съвет – http://www.conseil-constitutionnel.fr/conseil-constitutionnel/francais/les-decisions/les-decisions.95486.html ;
• Real Decreto Legislativo 1/1995, de 24 de marzo, por el que se aprueba el texto refundido de la Ley del Estatuto de los Trabajadores.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *