Един очерк на престъплението „Подкуп“

korrupcio0709

„И Козелцов започна да се разпростира върху рушветчийството малко, право казано, с онази особена злоба на човек, който осъжда не за това, че рушветчийството е зло, а затова, защото го е яд, че има хора, които се ползват от него“ – будния поглед в живота на Лев Толстой („Севастопол през август 1855“) за въвод в публикацията. А ние нека почерпим вдъхновение от безпристрастната позиция, тъй като след поредните неблагоприятни за България атестации, от паневропейските институции, аргументите са налице да поставим фокус върху един от фрагментите на комплексното понятие „корупция“.

„Подкупът“ е користно престъпление

с висока степен на обществена опасност, защото рефлектира върху дейността на държавния и обществения апарат. Най – общо, изразява се в „даването“, „приемането“, „поискването“, „предложението“ или „обещаването“ на неследваща се облага, с ключов субект – длъжностно лице. През годините, текстовете в закона са обект на реформи, така напр. в Наказателния кодекс от 1968г. отпадат формите на изпълнителното деяние – „поискване“ и „приемане на предложение или обещание“; през 2000г. максималния размер на санкцията за получило подкуп длъжностно лице е увеличена от 5 на 6 години; а след редакцията на НК от 2002г., се инкриминират „предлагането, обещаването, поискването, приемането на предложение или обещание“ (т.е. има довършено престъпление и без фактически да се стигне до даване/приемане на облагата); също така, оттогава, предмет на „подкупа“ може да бъде и облагата с неимуществен характер.

Съществува богата съдебна практика по въпросите досежно „подкупът“. Що се касае до тази материя, рамката на ръководните принципи се очертава и от някои пунктове на Постановление № 8 от 30.11.1981г. по н.д. № 10/1981г., Пленум на ВС. Подкупът по своята същност е сделка, но тъй като противоречи на закона и е обявена за престъпление, тя е нищожна. Извършва се с пряк умисъл.

В Особената част на НК, това престъпление е обхванато от чл.301 – 307а.

Кардиналното разграничение е на „активен“ и „пасивен“ подкуп.

Според реш. №354/2009г., ВКС – „По-тежката наказуемост и по-голямото разнообразие на квалифицирани състави на “пасивния” подкуп подчертава по-голямата му обществена опасност за корумпирането на обществено значимия длъжностен апарат“.

Съгласно чл.301, ал.1, НК – „Длъжностно лице, което поиска или приеме дар или каквато и да е облага, която не му се следва, или приеме предложение или обещание за дар или облага, за да извърши или да не извърши действие по служба или загдето е извършило или не е извършило такова действие, се наказва за подкуп с лишаване от свобода до шест години и глоба до пет хиляди лева“. Субект на престъплението е длъжностно лице (чл.93, НК, разяснява кое е длъжностно лице – изпълнява служба в държавно учреждение, или ръководна работа в юр. лице, едноличен търговец, е нотариус и помощник-нотариус, частен съдебен изпълнител и помощник-частен съдебен изпълнител; а според реш. № 486/1990г. ВС – „субект на престъплението по чл.301, ал.1 НК, може да бъде и длъжностно лице, създаващо с действията си предпоставки друго длъжностно лице да извърши действието по служба, за което е получен дар“). Освен това, длъжностното лице може да бъде субект на подкуп и когато е включено в състава на колективен орган, който решава въпросите, за които се дава подкупът (т.1 от ППВС № 8/1981г.). Достатъчно е дл. лице да приеме дарът или другата облага, и без да нарушава служебните си задължения, в този ред на мисли реш. №787/2005г.: „Отговорността за подкуп не отпада, ако въпреки положените усилия не се установи дали деянието по служба е действително извършено, или деецът само е заблуждавал далия подкупа, че го е извършил“. А в ал.3, се натъкваме и на „реалната съвкупност“ – деецът е извършил отделни престъпления, преди да е имал влязла в сила присъда за което и да е от тях.

За наличието на квалифицирания белег по чл.302, т.1, НК („подкуп извършен от лице, което заема отговорно служебно положение, включително съдия, съдебен заседател, прокурор или следовател, или от полицейски орган, или от разследващ полицай“) е необходимо субектът на престъплението да заема отговорно служебно поведение. В някои съдебни решения (№ 561/1984г., ВС; № 498/1975г., ВС) са очертани границите на квалифициращия белег на простъпката, като изискват извършителят му, предвид характера, съдържанието, обема на изпълняваната длъжност или работа, мястото, което заема в служебната йерархия и кръга на правата и задълженията му да разкриват по – голям обем от властнически правомощия или по – разширени такива. А относно т.2, за „извършен подкуп, чрез изнудване, посредством злоупотреба със служебното положение“ в реш. № 95/1998г., ВКС, е посочено, че „за да е съставомерно деянието по чл.302, т.2, молителят следва да съзнава, че може да получи това, което желае, само от длъжностното лице, което му иска подкупа, а длъжностното лице да съзнава, че само то може да удовлетвори искането срещу съответното възнаграждение. Тогава ще е налице изнудване посредством злоупотреба със служебното положение“.

Субект на „активния подкуп“ по чл.304, ал.1 („който предложи, обещае или даде дар или каквато и да е облага на длъжностно лице, за да извърши или да не извърши действие по служба или загдето е извършило или не е извършило такова действие, се наказва с лишаване от свобода до шест години и глоба до пет хиляди лева“) е всяко наказателноотговорно лице, а в ал.2 се среща и квалифициращото обстоятелство „ако във връзка с подкупа длъжностното лице е нарушило служебните си задължения“.

Продължаваме с чл.304б и „търговията с влияние“ – „Който поиска или приеме дар или каквато и да е облага, която не му се следва, или приеме предложение или обещание за дар или облага, за да упражни влияние при вземане на решение от длъжностно лице или чуждо длъжностно лице във връзка със службата му, се наказва с лишаване от свобода до шест години или глоба до пет хиляди лева (ал.1), и който предложи, обещае или даде дар или каквато и да е неследваща се облага на лице, което твърди, че може да упражни влияние по ал.1, се наказва с лишаване от свобода до три години или глоба до три хиляди лева (ал.2)“. Съдебната практика е изяснила, че за обективната съставомерност на „търговията с влияние“ не е необходимо деецът да извърши действия по реализиране на влиянието, съставът е осъществен, след като деецът само е поискал, resp. получил неследващата му се облага. Необходимо е обаче той да разполага с обективната възможност да упражни влияние, но ако такава не е налице, е мислима хипотезата на измама (реш. № 310/2012г., ВКС).

„Посредничеството“ в подкупването е уредено в чл.305а. Касае се за съучастничество в престъплението. Деянието се наказва само ако не представлява по – тежко престъпление, т.е. ако посредничеството приключи с неуспех, посредникът следва да отговаря за самостоятелно престъпление по чл.305а.

Изключването на наказуемостта е в основата на чл.306 – „Не се наказва онзи, който е предложил, обещал или дал подкуп, ако е бил изнуден от длъжностното лице, арбитъра или вещото лице да стори това и ако незабавно и доброволно е съобщил на властта“. А ето и един откъс от реш. № 599/1978г. на Върховен съд: „Не е налице незабавно и доброволно съобщаване на властта за дадения подкуп, когато съобщаването е направено далеч след като далият подкупа е имал възможност да влезе в контакт с органите на властта и не със съзнанието, че по такъв начин ще съдейства за успешната борба с корупцията сред длъжностните лица, а да удовлетвори чувството си на мъст срещу получилото подкупа длъжностно лице“.

Стигаме по реда и до т.нар. „провокацията към подкуп“ (чл.307), където провокираният не върши престъпление и не подлежи на наказание. Да погледнем разпоредбата на този особен вид подстрекателство – „Който преднамерено създава обстановка или условия, за да предизвика предлагане, даване или получаване на подкуп с цел да навреди на онзи, който даде или приеме подкупа, се наказва за провокация към подкуп с лишаване от свобода до три години“. „Провокация има само тогава – из реш. №571/1979г. – когато лицето даващо подкупа, цели единствено да разобличи този, който получава подкупа. Не е налице провокация, когато получаващият предварително го е поискал и този, който го дава, цели да получи някаква облага срещу него“.

Ще завършим настоящето изложение с конфискацията по чл.307а: „Предметът на престъпленията по този раздел се отнема в полза на държавата, а когато липсва, се присъжда неговата равностойност“, с други думи, съдилищата, по всеки относим казус, са задължени да отнемат предмета на подкупа. Според упоменатото вече ППВС № 8/1981г., в т. 3 – „дарът или имотната облага са предмет, а не средство на престъплението подкуп“, което е и в унисон с общото правило в чл.53 НК – „Независимо от наказателната отговорност отнемат се в полза на държавата: б) вещите, които принадлежат на виновния и са били предмет на умишлено престъпление – в случаите, изрично предвидени в особената част на този кодекс“.

След съществуването на противоречива съдебна практика, релевантна към случаите, в които паричните средства, предмет на подкупа, са предоставени от изнудваното лице, МВР или ДАНС, и въпроса за (!) отнемането на тези парични средства от държавата, на 21.12.2011г. ОСНК на ВКС приема Тълкувателно решение № 2, в което е засегнат и този аспект. И логичното, в крайна сметка, решение в т.1, че „Не следва да се отнема в полза на държавата, на основание чл. 307а НК, предметът на престъплението, когато парите са осигурени от изнудваното лице, от службите на МВР, или на ДАНС“.

И нека възвишените думи на немския писател Ерих Мария Ремарк (от „Трима другари“) трасират пътя на превенцията към престъпленията с изразен финансов мотив: „Истинският идеалист се стреми към парите. Парите са свобода, изсечена на монети. А свободата е живот“.

Използвани източници:
• Наказателен кодекс;
• Практика на ВКС – http://www.vks.bg/vks_p10.htm .

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *