Практическата страна при „Развалянето на годеж“

LEIZXHWPJG

Хубавото на обещанието е, че винаги можеш да се откажеш от него“ , заявил Шарл Морис дьо Талейран преди около два века, твърде ловък дипломат, за да не проявим скептицизъм към думите му. Тъй като подобен отказ,  съотносим към един акт, априорен на семейните отношения, към обещанието за сключване на брак, каквото представлява годежът, може да доведе до определени последици и невинаги е най-разумната постъпка. Последици, основно в контекста на искове за обезщетение за нанесени имуществени (парични разходи за тържество, скъпоценни накити) и неимуществени (емоционален стрес, уронване на авторитет) вреди.

Назад във времето, датировката на годежа се свързва още с кодификацията на римското право –

Юстиниановия кодекс (VI век), намира място и в по-късната антология – Еклога, където дори е указано, че след съответните ритуални действия, сключването на брак е императив.

В България, за разлика от някои други държави (вж. последният параграф), годежът не е текстуално формулиран в нормативен акт (следва да се помни, че „при липса на закон, съдът основава решението си на основните начала на правото, обичая и морала“ – чл.5 ГПК). Но и посредством сферата на обичаите, годежът намира своето трайно приложение. От друга страна, спазването му се гарантира и чрез санкционирането от съдилищата.

Опорната точка – съдебната практика

През годините са постановени съдебни решения, инклузивно и тълкувателни, по повод на годежа, оставили траен отпечатък върху практиката. Един такъв значим акт е Тълкувателно решение № 32/1969 г. на Върховен съд:  „Ако мъжът не изпълни обещанието си да сключи брак и по този начин причини неимуществени вреди на жената чрез засягане на честта и доброто й име, той дължи обезщетение. Основанието за отговорността произтича не от неизпълнението на обещанието, а в неправомерното поведение, което по своето съдържание съставлява нарушаване на морала.“ По-нататък откриваме и отговор на въпроса за необходимостта лицата да са съжителствали: „По дела за непозволено увреждане, образувани по искове за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от жени, спрямо които има отказ да се сключи брак, не е необходимо мъжът и жената да са живели съпружески. Достатъчно е само да са манифестирали пред обществото такова поведение и връзки, които по недвусмислен начин показват, че те проектират да сключат брак.“ Към решението, се прокламира и ролята на един от компонентите на деликта – противоправността: „Нарушението на правилата на морала, когато е съпроводено с вреди, ни показва, че има ненадлежно упражнение на права, че субектът е излязъл вън от границите на правото, че е действал противоправно. Противоправността на поведението на мъжа се изразява в злепоставянето на увредената пред обществото и засягането на личното й достойнство и чест.“ Освен това, се допълва, че: „За да възникне основание за отговорност за вреди от непозволено увреждане, не е необходимо във всички случаи мъжът да е действал измамливо.“

От същата година се натъкваме и на реш. №2680/1969 г., ВС, относно разходите свързани с обреда: „Виновният за несключването на брака ответник носи отговорност не само за неимуществените вреди от несключването на същия брак, но и за имуществените вреди, изразяващи се в направените разходи по приготовлението за сключване на неосъществения брак“.

Стигаме и до реш. №1212/1994 г. на Върховната съдебна инстанция, в контекста на ситуацията, че извършени дарения, по повод на неосъществен брак, се явяват извършени при отпаднало правно основание и подлежат на връщане.

Реш. №2346/1997 г., ВКС – обезщетение за непозволено увреждане при неизпълнено обещание за сключване на брак.

На фона на последните години, актове в тази посока са: Реш.№2797/2012 г., Пловдивски районен съд, с което е уважен осъдителен иск за неимуществени вреди, в следствие на развален годеж; и реш.№443/2013 г., Сливенски окръжен съд (като последна инстанция по това дело), лаконично – по предявен иск за неоснователно обогатяване, осъжда ответната страна (в случая бившата годеница) да заплати сума, еквивалентна на получени златни накити, с оглед предстоящо сключване на брак.

Законовата уредба свързана с годежния ритуал в други части на Европа

В Гражданския кодекс на Румъния (Codul civil), чл.269 – този, който развали годежа, може да носи отговорност за обезщетение за направени разходи, а и за всички причинени вреди. От разпоредбата на следващия член се долавя преклудиране на тези права, след изтичането на 1 година от развалянето на годежа.

Френския Граждански кодекс (Code civil) не съдържа подобни изрични текстове, при разваляне на годеж се препраща към института на непозволеното увреждане (чл.1382). Но пък чл.1088 разпорежда, че всяко дарение в полза на брака ще бъде недействително, ако брак не последва (анотирам, че според френската доктрина, понякога даровете могат да се задържат като компенсация).

В Германия и тамошния Граждански кодекс (Bürgerliches Gesetzbuch), за оттеглилия се годеник възниква отговорност за обезщетение спрямо другия годеник и родителите му, но обезщетението е детерминирано от направените действителни разходи по годежа(§ 1298). А съгл. § 1301, нереализацията на бракосъчетание е основание за взаимно връщане на получените дарове.

Използвана литература:

  • Регистър на съдебните решения – http://legalacts.justice.bg/;
  • Codul civil;
  • Code civil;
  • Bürgerliches Gesetzbuch.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *