Няколко щрихи върху „Смъртното наказание“

safe_image (1)

Дебатът за реанимирането на смъртното наказание се развихря след всяко погазване на най-неотменимото човешко право – правото на живот. На единия полюс са роднините на жертвите и всички крайно отвратени от подобни простъпки, апелиращи за углавното наказание, на срещуположния край – демократичните принципи, отразени в държавни законодателства и международни актове.

Хронологията в българското наказателно право

Смъртното наказание е залегнало още в българския Наказателен закон от 1896 година. Смъртната присъда се е изпълнявала чрез обесване и е била приложима спрямо престъпления като предумишлено убийство, грабеж придружен с убийство, измяна на отечеството (и понастоящем, измяната и предателството към отечеството са считани за най-тежки престъпления и се наказват с цялата строгост на закона – чл.59 КРБ). Било е и предвидено замяна на смъртното наказание със строг тъмничен затвор, когато възрастта на закононарушителите е до 21 години, респективно над 65 години.

През 1951 г., вече в условията на нова обществено – политическа парадигма, е приет нов Наказателен закон, като обхвата на най-тежката санкция е значително разширен. Най-репресивната мярка е приложима при: предумишлено убийство; причиняване на смърт поради незнание или немарливо изпълнение, в пияно състояние и е причинена смърт на повече от едно лице; грабеж придружен с убийство; въоръжен грабеж; измяна на Народната република; предателство или вреда във военно време; диверсионни действия; подпомагане нахлуването на чужда държава; причиняване на пожар, от който е последвала смърт.

След преломната 1989 г. смъртното наказание поетапно е заменено с доживотен затвор без право на замяна (интересно е, че и отпадането на това репресивно наказание има своите апологети).

Еволюционният подход в европейското мислене

Най-възпиращият фактор подобно наказание да намери отново място в наказателно-правната ни система е именно международната обвързаност на страната ни. Лисабонският договор, съсредоточен върху модернизацията и реформирането на Европейския съюз, и ратифициран от България на 21 март 2008 г., дава задължителна правна сила на Хартата за основните права на Европейския съюз. В чл. I I – 62 е постановено, че „никой не може да бъде осъден на смърт, нито екзекутиран“.

А благодарение на новата юридическа правосубектност на Европейския съюз, Съюзът се присъединява към Европейската конвенция за правата на човека. Интересно е, че с Протокол № 6 към Конвенцията, от 1983 г., се отменя смъртното наказание, но се оставя възможността за налагането му, за действия извършени по време на война или на непосредствена опасност от война. И чак с Протокол № 13 към Конвенцията, през 2002 г., се премахва най-тежката наказателна мярка, при всички обстоятелства.

Други аргументи

Съгласно Част  I I I , на Международният пакт за граждански и политически права, в сила за България от 23.03.1976 г., в държавите, където смъртното наказание е все още приложимо, то трябва да се налага само за най-тежките престъпления по силата на съдебно решение и смъртна присъда никога да не се постановява по отношение на лица под 18 г. възраст и бременни жени.

В свой доклад върху смъртното наказание, от 2014 г., Amnesty international подчертава, че не е доказано, че налагането му води до възпиране нивата на престъпността.

Отделно от това, налагането на углавното наказание в сегашно време, в някои държави, води до предубеденост и поляризирано мнение относно ефективността му. Например в САЩ, където понякога времето разкрива несправедлива присъда, базирана на фрагментиран доказателствен материал, или Китай, където многото тежки присъди пораждат скептицизъм, откъм употребата на смъртното наказание като политически инструмент.

Трябва да се добави и големите разходи съпътстващи изпълнението на репресивното наказание, както и съпротивата на религиозните канони.

И струва ми се в края трябва да оттекнат думите на Чезаре Бекария: „Не е жестокостта на наказанията едно от най-силните средства против престъпленията, а тяхната неотвратимост“.

Използвани източници:

  • Конституция на Република България;
  • Наказателен кодекс ‘1896 г., ‘1951 г.;
  • Лисабонски договор;
  • Харта за основните права на Европейския съюз;
  • Европейска конвенция за правата на човека;
  • Международен пакт за граждански и политически права.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *